Елена вървеше по коридора след сина си и му напомняше:

– Измий си краката и тогава лягай.

– А не мога ли целият да се изкъпя? – попита Радко.

– Нали днес се къпа, достатъчно е да умием само краката си, – настоя Елена на своето.

– И ти като Исус, само краката искаш да са чисти, а тялото? Днес беше горещо и навярно съм се потил поне един път, – изказа бурно несъгласието си Радко.

– По времето на Исус хората отивали в общи бани, където се изкъпвали, – започна да обяснява Елена. – Но веднага щом излизали от банята и тръгнели по улиците, краката им отново се замърсявали. Ето защо, когато пристигнели в домовете си, не е било необходимо да се къпят отново. Достатъчно е било, да си измият краката си от полепналата прах и мръсотия, докато са вървели по пътя.

Радко бе зяпнал майка си и се опитваше да си спомни какво точно бе казал Христос на Петър.

Елена сякаш бе разгадала мислите му и добави:

– “ Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист и вие сте чисти, но не всички“.

– А за мен как е…? – попита смутено Радко.

– Всички наши грехове – минали, настоящи, бъдещи, малки, средни, големи – са измити от кръвта на Исус, и ние сме напълно опростени! Слава Богу!

– Но ние все още грешим! – възкликна Радко.

– Това е подобно на случая след баня, когато краката ни отново се замърсяват! – поясни Елена. – Затова всеки ден се обръщаме към кръста, но не за прошка, тъй като вече сме простени, а изповядваме греховете и се очистваме, за да можем да общуваме с Бога.

– Добре, – примирено каза Радко, – ще си измия само краката и ще си лягам.

Милена и Денка се запознаха в парка. Оказа се, че живеят, не само на една и съща улица, но и в един и същи блок, но досега не се бяха срещали.

Милена се хвалеше открито:

– Работя като компютърен специалист в една фирма наблизо. В дома си има всичко, което съм искала. Учудвам се как се справяш с оскъдните си доходи?

Милена бе забелязала, че новата ѝ приятелка не носи маркови дрехи, не боядисва косата си, дори не бе гримирана.

– Доволна съм от това, което имам. Радостта и мирът са неотменима част от живота ми ….

– Сега се радваш, но мислила ли си за бъдещето си? – прекъсна я Милена.

Денка само повдигна рамене и се усмихна.

– Представи си, че се разболееш за по-дълъг период от време и загубиш работата си – започна с мрачните си догадки Милена – или твоят работодател фалира и никой друг не те наеме на работа …

– Почакай, – извика Денка, – такива неща изобщо не си представям, дори не биха ми минали през ума.

– Как така? – Милена мислеше вече, че Денка е луда. – Всеки нормален човек се притеснява за работата, здравето и поне за семейството си.

– Господ е пастир мой и няма да остана в нужда, – очите на Денка искряха.

– Ти си ненормална, – възкликна Милена.

– Възможно в твоите очи да изглеждам така, – каза спокойно Денка, – но те съветвам да изхвърлиш всичките тези „застрашаващи“ въображения и се довери на Бог.

Орелът, когато се издига на високо, не се безпокои за това, как ще прекоси реката!

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….