Младеж и две момичета бяха наобиколили един старец. Тримата току що бяха излезли от някакво тържество. Младите хора още бяха развълнувани от празника, на който присъстваха.

– Дядо Михаиле, – обърна се Здравко към старецът, – кажи ми защо хората се развеждат.

– Ти женен ли си? – шеговито го попита възрастния човек.

Здравко се смути, но наперено отговори:

– Все още не.

– Тогава защо ми задаваш този въпрос? Още не се е оженил, а вече ме пита за разводите.

– И аз бих искала да зная отговора на този въпрос, – намеси се Михаела. – Познавам млади хора край нас, който много се обичат, женят се, а след няколко години се развеждат. Защо се получава така?

– Какво означава, че се обичат много, според теб? – попита дядо Михаил момичето, което му бе задало въпроса.

Михаела се смути малко, но каза:

– Те не могат един без друг. Постоянно искат да са заедно и ако им се наложи да не се виждат по-дълго време страдат.

– Просто всеки от тях е станал за другия най-важното нещо на света, – допълни Весела.

– Представете си, – започна дядо Михаил, – че момичето много обича да отглежда цветя в саксии, но момчето е алергично към тях. От друга страна момчето предпочита през свободното си време да прекарва в планината, да се катери по скалите, но момичето не харесва такива увлечения, предпочита да си стои в къщи. Но двамата много се обичат.

– Ясно, – каза Здравко. Трябва да внимавам с момичето, с което излизам. Необходимо е да знам, дали харесва и обича това, което и на мен ми доставя удоволствие.

– Но къде ще се намерят хора с еднакви интереси и влечения? – попита Михаела.

– Е, навярно могат да се направят и компромиси, нали се обичат, – бързо реагира Весела.

– Добре, – съгласи се старецът, нека предположим, че момичето си каже: „Е, мога да се откажа от цветята си, нали те действат зле на здравето му. Все пак той е по-важен от цветята ми“. А момчето си казва: „Мога и да не се катеря по скалите, щом на нея това не ѝ допада. Тя е по-важна от всичките ми хобита“. Минават година, две, в началото на третата двамата започват да се измъчват с въпроси като: Аз никога ли повече няма да се грижа за цветята си? Няма ли да мога поне един път да се покатеря на някоя скала, да изляза на излет?

– Разбрах, – каза Здравко, – но какво да правим, ако харесваме някого?

– Казват, че когато човек се влюби губи разума си, – засмя се Михаела.

– Всеки от вас си има приятели, познати и родители, – каза старецът. Питали ли сте ги какво мислят за вашият приятел или приятелка?

– Какво значение има тяхното мнение? – недоволно скокна Здравко.

– Хората около вас могат да видят някои неща в даден човек, които за вас остават скрити, – каза старецът.

– Е, да! Нали не са заслепени от любов, – засмя се Весела.

– Да, така е, – съгласи се дядо Михаил, – те по-реално виждат нещата от вас и би трябвало да се допитате до тяхното мнение.

Младежите мълчаха навели глави. Те чувстваха, че това е правилно, но от друга страна не им се искаше да подлагат любимите си на такъв анализ.

– Не е много приятно, – съгласи се Здравко, – но ако това помага да се създават здрави семейства, защо не.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.