Защо майката не трябва да бъде идеална?

Някой жени смятат, че не трябва да повишават тон, винаги да се владеят и да постъпват постоянно правилно.

Имате ли понякога угризения за това, че сте загубили самообладание, когато се занимавате с детето си?

Искате ли да „изтриете“ думите, които току що сте казали на детето си?

Обезпокоени ли сте от това, че сте работили негативно върху психиката на детето си?

Ако сте отговорили с „да“ поне на един от тези въпроси, вие никога не сте били родител.

Всеки от нас си има трудни времена, когато думите ни могат да съсипят всичко, но не сме спрели навреме и сме ги казали.

Лошата новина е, че трудно се възпитават деца и най-сложното в този процес е да се контролираме самите себе си.

Ние сме хора, следователно не сме съвършени.

Но има и добри новини. За нашите деца, не е нужно да бъдем идеални. Дори е много добре, че не сме съвършени.

Ако бяхме такива, какъв образец щяхме да бъдем за нашите деца? Недостижим. Малкото дете ще има чувството, че никога няма да достигне нашето ниво.

Детето осъзнава, че е несъвършено, така че щом майка му не е идеална, за него има надежда. То е съвсем нормално и е такова, каквото е. Родителите също трябва да приемат децата си със техните недостатъци.

Ако сте перфектната майка, детето ви не може да се научи, че отношенията между хората могат да бъдат стресиращи, но това, което е по силите ни е, да ги възстанови и да ги укрепим.

Нашите деца учат това от ранна детска възраст, когато от време на време, неизбежно се провали по време на общението си с тях.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.