Хълма Голгота. Исус бе разсъблечен, а войниците разделяха малкото, което Той имаше. На всеки от тях се падаше по нещо.

Така бяха поделени Неговия колан, сандали, но когато стигнаха до дрехата Му, която не бе шита, а изтъкана отгоре до долу си казаха:

– Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.

За да се сбъдне написаното, което казваше: „Разделиха си дрехите Ми, И за облеклото Ми хвърлиха жребий“.

Исус висеше над тях и ги гледаше, а те Го игнорираха и хвърляха заровете си.

Грубият им смях и тракането на заровете бе в рязък контраст с болката, която пронизваше тялото Му.

Днес някои от нас все още хвърлят зарове за дрехата на праведността Му.

Ще попипате:

– Нима е възможно това?

За съжаление да.

Пренебрегвайки смъртта Му на Кръста, те залагат вечния си живот на шанса да спечелят приемане от Бога чрез своята религиозност, морал, филантропия…..

Но единствения начин да получим това е чрез размяната на нашите собствени мръсни дрипи праведност там на Кръста.

Тъмнина покриваше цялата земя от шестия до деветия час.

Чу се вик:

– Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?

Думите идваха от напуканите устни на Един от разпънатите на кръста. Измъченото Му тяло бе стигнало предела на издръжливост.

За първи път Баща и Син бяха разделени.

– Защо?

– Заради нашите грехове, които застанаха между тях.

Макара и сред тълпата, на планинския склон или до самото езеро, двамата бяха заедно. Бащата бе винаги с Него.

Те бяха толкова близки, че бяха като едно.

Да бъдат разделени бе по-лошо от кошмар. Бе самият ад.

Никой не би разбрал самотата, която Исус изтърпя на кръста.

Но той бе жертвеното Агне за греха ни, за да не бъдем никога отделени от Бога.

Петър и Славка имаха около себе си малка сплотена общност от вярващи, но това близко общение ги притесняваше.

Един ден Петър предложи:

– Хайде да намерим малка църква, но достатъчно голяма, така че никой там да не забележи, ако ни няма.

– Не е лоша идеята ти, – съгласи се Славка. – Тогава ще можем да пропускаме някои служби, без да ни се обаждат или да ни изпращат съобщения, за да ни проверят къде сме и защо не сме на богослужението.

– Освен това, – Петър повдигна веждите си нагоре, – нека хората участват в живота ни, но не мислиш ли, че е прекалено, всички да бъдат и в бизнеса ни?

Двамата започнаха да съставят списък за всичко, което желаеха да имат в новото църковно тяло.

– Да има по-оживено детско служение, – предложи Славка.

– Може и малко кафене, където да се отбиваме по различни поводи, – замечта се Петър. – И то да бъде в самата сграда.

– Хвалението да пее по-жизнени песни, – оживи се Славка.

Списъкът бе дълъг и подробен.

Накрая Петър отбеляза:

– Всички тези неща са важни за една църква, но ако хората искат да разговарят и през другите дни на седмицата освен в неделя, смятам, че е малко прекалено.

– О, не! Благодаря! – възкликна Славка.

Двамата може да са намерили перфектната църква според техните разбирания, но дали не са нарушили нейното „съвършенство“, като са станали нейни членове?!

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..