Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Евита Петси Едгар Елмундо през целия си живот до сега е била самотно момиче. Поради големият брой бенки, които покривали лицето и тялото ѝ, Евита постояно била дразнена. Вика ли и чудовище или шоколадена бисквитка.

От детството си 20 годишната Евита мечтала да се избави от бенките, но живота ѝ не станало така.

Когато била на 16 години отишла на лагер, организиран от местната църква за младежи и тийнейджъри. Там учителите се отнесли много добре към нея. Научили я да се възприема такава, каквато е.

В резултат на това Евита почувствала такава силна увереност в себе си, че се явила на конкурс „Мис Вселена“, като се надявала да победи.

Когато още не знаела резултатите, казала, че и отрицателната оценка няма да я разстрои. За нея било важно не толкова да стане кралица на красотата, колкото да се почувства красива.

Всичко в двора бе спокойно, когато се чу силен женски писък, който бе последван от отчаян и нестихващ плач.

Стамен току що бе изтичал в двора на Радка и бе казал:

– Бика смачка вашата Славка.

Радка без да се бави хукна след Стамен. Тя още от далече видя голяма тълпа, които се бяха скупчили на поляната. Стигна бързо до хората, разбута ги и падна до тялото на дъщеря си.

Славка бе цялата в синини. Едва дишаше. Петър, който също бе чул лошата новина, бе дошъл преди малко. Грабна дъщеря си и с отпуснатото детско телце се втурна към дома на доктор Занков. Радка залитайки последва мъжа си. Тя плачеше и се вайкаше:

– Боже, защо Славка……., не ми отнемай рожбата……как ще живея без нея…..

Докторът ги посрещна на прага на дома си. Мълвата бе стигнала и до него.

Пое Славка от ръцете на баща ѝ и я понесе навътре, за да ѝ направи по обстоен преглед. Двамата опечалени родители и малка група от следващите ги хора тръгнаха след доктора.

Той бе възрастен и як мъж. Какво ли не бе минавало пред очите му, но след като огледа малката Славка, отпусна безпомощно ръце.

– Много е натъртена, няма здраво място по нея. Ако съсирек стигне до сърцето…..това ще е краят. Не мога да направя нищо.

– Но, докторе, …., направете за Бога нещо, – едва сега очите на Петър се напълниха със сълзи.

Докато носеше дъщеря си в него гореше надежда, че докторът ще я оправи. А сега какво да прави?

– Най много до два дена….., – с болка промълви Занков. – Занесете я у вас, няма смисъл да остава тук….

Петър взе внимателно дъщеря си и тръгна бавно към дома си.

„Та тя е едва на седем години, – мислеше си той. – Какво е видяла от живота? Не мога да повярвам, че толкова весело и жизнерадостно дете ще си отиде така нелепо“.

Когато влезе в къщата си, Петър постави неподвижното детско телце на кревата и се загледа в него.

Баба Мита тропна вратата и запъхтяна влетя в стаята.

– Тичай, Петре, в кланицата и поискай една кофа бял дроб.

Мъжът се оживи. Баба Мита бе помагала на много хора. Бе излекувала, не един и двама безнадеждно болни, които медицината бе отписала вече.

След половин час Петър донесе пълна кофа с бял дроб.

Баба Мита и Радка започнаха да налагат дроба върху синините. Възрастната жена се обърна към Петър и каза:

– Донеси още бял дроб, този няма да стигне.

През половин час възрастната жена и Радка сваляха дроба, който се бе спаружил, от тялото на Славка и налагаха нов.

По едно време Славка отвори очи, но след това се унесе.

Борбата за живота на това малко момиченце продължи цели 20 часа. Постепенно синините по тялото на детето изчезнаха и то започна да диша по-спокойно.

След два дни Славка седеше на кревата и се усмихваше на околните.

– Ще се оправи, – шепнеше с благодарност Радка, която не бе спряла нито за миг и денонощно бдеше край дъщеря си.

Тъмни кръгове обрамчваха очите на майката, но тя бе щастлива, дъщеря ѝ щеше да живее.

Животно, което пожелало вкусните парченца пилешко месо нанизани на шиш, едва не загуби живота си поглъщайки и металната 38 сантиметрова пръчка.

Сю Вудворд от Хемпшир, Англия, приготвила всичко необходимо за предстоящото барбекю и за малко излязла от кухнята. От това се възползвал лабрадор на име Хоуи.

Когато стопанката се върнала, тя била ужасена. Месото заедно със едно от шишовете изчезнало в гърлото на нейния лаком домашен любимец.

Забравяйки за барбекюто, жената се втурнала към ветеринарната клиника.

За щастие ветеринарите успели да извадят шиша от тялото на Хоуи, без да прибягват до хирургическа намеса.

След кратко време кучето избягало от стаята, като размахвало опашка, сякаш нищо не се е случило.

Ветеринарите съвсем не обичат сезона на барбекютата, защото домашните любимци, които обичат човешка храна, често крадат шишчета, а това води до стомашно разтройство дори и до отравяне.

Аркадий Укупник още от детството си бил много отговорен човек. Когато се готвел за какво да е, правел го много старателно. Може би за това на Укупник никога не му стигало времето.

Например, за подготовка на изпита по история, бъдещият певец имал само една нощ.

И тук Укупник се предал. Спяло му се безумно много. Упорствал, но силите му не били безгранични.

Тялото му казвало:

– Трябва да спиш.

Успял да научи само един от въпросите, за реформите на Столипин. Останалите прочел, но вече нищо не разбирал.

На следващата сутрин отишъл в училище, целия се тресял и уплашено си говорел:

– Това е края, ще се проваля. Невъзможно е от 70 въпроса да измъкна само този, на който знам отговора.

С треперещи ръце изтеглил билета и не повярвал на очите си. Паднало му се да говори за реформите на Столипин.

„Провървя ми! – помислил си щастлив Укупник“.

Той дълго време не можел да повярва, че толкова лесно се е отървал.

– Може би това е подарък за мен, поради моята упоритост и старание?!

Но повече Укупник не експериментирал. За всеки следващ изпит бил готов 100 процента.