Елена и Юри имаха само една дъщеря, но тя изпълваше домът им с радост.

Един ден Юри забеляза нещо странно в поведението на детето си и каза на жена си:

– Елена, забелязала ли си, че походката на Даря се е изменила? Тя постоянно се спъва и пада. Трябва да направим нещо, за да се оправи състоянието ѝ.

– Може би само така ти се струва, – недоверчиво поклати глава Елена.

Същата вечер след като изкъпа дъщеря си и ѝ облече пижама, Елена забеляза, че детето не може да стои на краката си. То само седеше на кревата.

Изведнъж Даря стана толкова неспокойна, че майка ѝ трябваше да спи с нея тази нощ.

На сутринта състоянието на детето се влоши още повече. Даря можеше да пълзи само на колене.

Родителите се притесниха и веднага отведоха дъщеря си в болницата.

Провървя им, че срещнаха точно този лекар, който ги успокои веднага:

– През последните 15 години същите симптоми съм видял при 7-8 годишни деца. Вероятно малката е ухапана от кърлеж.

След което той внимателни огледа тялото на детето и намери виновника на главата в косите му.

На Даря бе поставена диагноза:

– Кърлежов паралич. Тази болест се среща при деца до 10 години, – лекарят осведоми родителите. – При дълго престояване на забит кърлеж в тялото, слюнчените жлези на паразита изхвърлят в кръвта токсини, което води до парализа. При ненавременна помощ в 10-12% от случаите е възможен и смъртен изход.

– Благодаря ви, докторе, – каза Елена. – Хубаво е, че разбрахме какво точно се е случило, в противен случай щеше да стане нещо още по-лошо с дъщеря ни. А сега има надежда да се поправят нещата.

Станка имаше голям белег на коляното си. Лятно време го прикриваше с дълга пола или по-високо вдигнати чорапи.

За този белег знаеха и внуците ѝ. Тя не веднъж им бе разказвала историята на появата му:

– Когато бях малка от стобора се качих на съседската череша. Комшията ме вида и се развика. Аз се уплаших и паднах. Той ме отнесе на ръце у дома си и сам превърза коляното ми.

– Добър човек е бил, – обаждаше някой от слушателите.

А Станка се усмихваше и довършваше разказа си:

– И знаете ли какво направи този добър човек? Обра цялата си череша, която още не бе добре узряла и ми донесе всичките ѝ череши. От тогава чуждо не пипам, без да попитам. Доядеше ли ми се нещо, питах дали мога да си взема и тогава ….

– А това родилно петно от къде го имам? – смееше се синът ѝ Георги, като показваше приличащото на грозд петънце точно под ухото му.

Нали съществува такова поверие, че ако бременна жена открадне нещо и се пипне след това някъде по тялото, на новороденото на същото място му излиза белег наподобяващ откраднатото.

– Е, може да съм си взела едно зрънце от пазара… Случват се грешки…., – виновно се усмихваше Станка.

Човек иска да прави доби неща, но не винаги има сила да ги извърши.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.