Както гласи легендата на 28 септември 1820 г. на стъпалата на съда в Салем, щата Ню Джърси, полковник Робърт Гибън Джонсън пред огромна тълпа от хора изял много домати.
Той направи това, за да докаже на американците, че доматите не са отровни плодове, както твърдели по-ранните заселници.
Тълпата била шокирана от това, че въпреки огромното количество изядени домати, Джонсън не умрял.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Стоях на перона, а погледа ми блуждаеше между хората. В тълпата едва различих детски глас:
– …отиде до будката от другата страна…и се връща направо през линията. О, не трябваше да мине по моста.
Обърнах се и видях ужас изписан на дребно детско личице.
– Той падна на релсите… – извика момиченцето до мен и се стрелна толкова бързо, че изпревари усилието ми да го спра.
Страдащият от асма гаров служител бе наблизо. Едва се движеше, но тук се оказа на висота. Бързо хвана момиченцето и го дръпна от идващия влак.
Толкова се бях объркала, че едва забелязах, как една летяща фигура в светлосив костюм скочи от отсрещния перон и се озова на линията. Човекът имаше само 10 секунди преди влакът да връхлети върху него. Дали успя да спаси падналото детето, трудно можеше да се разбере.
Експресът беше минал, но какво стана?
Когато облакът прах се разсея, железопътната линия се показа отново. Едва тогава видях, че момчето и спасителят му са невредими.
– Всичко е наред, – каза младежът подаващ малкото телце. – Той е повече изплашен, отколкото пострадал.
На перона отново стана тихо и спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

Министърът на един раджа остарял и решил да се оттегли. Раджата решил да го пусне, но му заповядал да намери достоен заместник.

Из цялата страна, било обявено, че всеки, който иска да стане министър, трябва да се яви в двореца. Пред входа на двореца се събрала голяма тълпа народ.

Излязъл стария министър напред и казал:

– На моето място ще бъде назначен този, който най-добре танцува. Започвайте.

От всички събрали се, само един се решил да танцува. Така той бил назначен за министър.

Раджата и всичките придворни били изненадани от такъв странен начин за избор на министър.

Тогава стария министър обяснил:

– Заповядах, всички пътища към двореца да бъдат посипани със златни монети. Всички тези хора са натъпкали джобовете си със злато, а с такава тежест трудно се танцува. Само един от тях не се е докоснал до монетите и той е достоен да стане министър.