Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Народът ликувайки, посрещна Исус, искайки земна звобода, земна власт, неговите лидери искаха да властват и да побеждават. И какво остана от това поколение? Какво стана с Римската империя? Какво въобще стана с тези, които имаха в ръцете си власт и мислеха, че никой няма да им я отнеме?
Нищо. Понякой гроб, а по-често голо поле.
А Христос? Той не изяви никаква сила и власт. Пред тълпата от неразбиращите Го, Той си остана непонятен за тях. Той можеше тази тълпа, която толкова тържествено го посрещна, да я направи силна, да вземе политическата власт, но Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим и свърши на кръста, с позорна смърт и присмехи на тези, чийто гробове не могат да се намерят.
Христос ни завеща живот. Той ни научи, че освен любовта и готовността да видим в ближния си най-доброто, няма друго ценно на земята. Научи ни, че човешкото достойнство е толкова велико, че Бог може да стане човек, без да унизи Себе Си. Той ни показа, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, ако той умее да обича.
Само Бог може да запълни тези дълбини на човека, който са зейнали празни и с каквото и да опитаме да ги напълним, няма да успеем. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество.
На този ден си спомняме влизането на Господа в Ерусалим.
Колко е страшно като гледаме как хората среща Живия Бог идващ с любов и как те се отвръщат от него, защото не им е до любов, нямат готовност да живеят и умрат за любовта. Те предпочетоха, искаха, жадуваха за земното, за това загубиха всичко.
Други влязоха в Божия дом и сами станаха храм на Святия Дух.
Малцината, които чуха гласа на Господа, които избраха любовта и униженията, те получиха неизменното обещание на Христос изобилен живот.

Ето приближават светите и същевременно тъжни дни на Страстната седмица. Дни, в които сме съучастници и свидетели на едно велико събитие, в което се осъществи и осъществява нашето спасение.
И започва нашето потапяне в тайната на спасението чрез два основни празника – Лазаров ден и Цветница – влизането на Господа в Ерусалим.
Тези свети и тържествени дни ни дават ключ към Страстната седмица.
Отпред е само мрак! Но проблясва светлина и битката започва. Смъртта призовава на дуел Царят на царете.
И на следващия ден Той, винаги избягващия всякакво поклонение, върви по царски тържествено към входа на Ерусалим.
Целият град е разтърсен, тълпата Го следва, а децата възклицават: „Осанна“! Наоколо издигат палмови клони и пеят: „Осанна във висините, благословен, който иде в Господното име!“
На всяка Цветница пред лицето на целия свят и пред собствената си съвест потвърждаваме, че Христос е Царят и Неговото царство е Царството на живота. Христос победи смъртта и всяка злоба, цялата тъмнина в света.
Две хиляди години Църквата живее с това изявление, извършваща  в навечерието на Срастната седмица празника на възцаряването на Христос.
Нека премълчават за това земните власти, нека си мислят, че властват над света, но ние знаем с вяра в сърцата, че е дошъл смиреният Цар на любовта, яхнал кротко животно и никакви сили на тъмнината не могат да унищожат силата му, и да угасят светлината на Неговото Царство.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.