Във всяка фирма при наемане на работа задават определени, често стандартни въпроси.

Но в някои от тях избират бъдещия сътрудник като подходят креативно и при събеседване дават на кандидата да решава интересна задача.

Целите им могат да бъдат различни. Например, да се определи интелектуалното ниво на кандидата, да видят как ще реагира в рядък и необикновен случай или просто да оценят неговото чувство за хумор.
Ето ви една такава задача.

Момиче седи, но вие не можете да седнете на нейното място, дори и когато тя стане и си тръгне.

Къде седи момичето?

Това не е въпрос с повишена трудност. В случая е необходимо да проявите малко находчивост и съобразителност.

Не се предавайте толкова лесно!

Отговор:

Това е възможно, ако вие сте момче и момичето седи на вашите колене.

Бяха излезли на пътеката. Дървета сплитаха клоните си и затуляха процеждащата се светлина. Двамата крачеха бодро. Единият беше закръглен и дребен, , той беше лекар, а другият бе слаб и висок младеж.

– Понякога не мога да понасям неговата настойчивост, – каза доктор Дамянов. – Трудностите в нашата професия съвсем не идват от болните. С времето се научаваме как да се държим с тях. Изработваме си подходяща тактика. А когато пациентите се оплакват, питат и настояват, това чисто и просто е признак, че имат температура, главоболие или някакво неразположение. Подготвени сме за избухванията и упорството им. Всеки от нас се е запасил с успокоителни фрази и измишльотини заедно с приспивателните и капките против болки.

Горан слушаше внимателно и почтително мълчеше.

– Никой не вгорчава живота ни така, както роднините и близките на болните, – повиши тон Дамянов, – те постоянно искат да узнаят „истината“. Всички се държат така, сякаш в този свят е болен само техният човек и единствено за него трябва да се грижим. В действително аз не се сърдя на безкрайните им въпроси, но когато нетърпението стане хронично, сдържаността ни се изчерпва. Като лекар на Василев зная колко зле му въздейства това вълнение и съм разтревожен много повече, отколкото той подозира. Горкият, той не знае колко лошо е положението.

Горан се стресна. Значи положението не е много добро!  Младежът настоя:

– Извинете, докторе, но вие разбирате, че тези неща ме безпокоят. Нямах представа, че Ели е толкова зле…

– Ели ли? – Дамянов се обърна към младежа искрено изненадан. – Как така Ели? Изобщо не сте ме разбрали. В състоянието на дъщеря му         засега няма промяна. Василев ми създава грижи. Нима не ви е направило впечатление колко много се е променил през последните няколко месеца? Колко зле изглежда, как с всеки изминал ден все повече отпада?

– Трудно ми е да преценя … познавам го от няколко седмици…

– Аз, който го зная от години, днес не на шега се уплаших, когато случайно погледнах ръцете му. Не сте ли забелязали колко са прозрачни и костеливи? И после… не ми харесва, че много лесно се просълзява. При най-малкото вълнение погледът му овлажнява, а при най-малката уплаха той пребледнява. Тази неустойчивост е съмнителна при мъже като Васил, които по-рано са били извънредно настойчиви и енергични.

Горан вдигна рамене.

– Не е на добро, когато суровият мъж внезапно стане мекушав, – добави с тъга Дамянов. – Когато такива мъже станат добродушни, нещо не е наред, нарушено е вътрешното им равновесие. Естествено, отдавна се готвя да го прегледам основно, само че все не мога да се реша.

– Мисля, че трябва да го направите, – подкрепи го въодушевено Горан.

Дамянов премигна срещу светлината и загрижено каза:

– Ако усети, че самият той е болен! ….. А да не говорим за мисълта, че би могъл да умре и да остави детето си неподвижно, тогава ще стане нещо страшно! И без друго се съсипва с умуванията си и със своето необуздано нетърпение. Не, Горане, криво сте ме разбрали,  не Ели, а той ми създава много грижи. Страхувам се, че старецът няма да я кара дълго.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?

Не се съмнявайте, ние винаги се намираме в центъра на битката, духовна битка със сатана, който полага всички усилия за да ни деморализира и погуби.

Бог иска да ни научи как да се противопоставят на греха и сатана. Дяволът е убиецът от самото начало, засяга ни в най-уязвимите места, като се опитва да ни покори, така че ние вече да не можем да служим на Бога.

Бог ни дава определени духовни дейности, за да възпита духът ни така, както ние чрез физически упражнения тренираме тялото си.

Бог ни е обеспечил с всички необходими средства, за да се отбраняваме от дявола и да не го допускаме близо до себе си. Такива средства са: четене на Библията, молитва и общение с братята и сестрите.

Както и при физическата подготовка, така и при възпитанието на духа е необходимо старание. Бог не е обещал да ни предпази от всяка трудност, но Той няма да ни остави сами в беда.

И най-важното е, да не забравяме, че чрез смъртта и възкресението си Христос вече е победил сатана, и един ден тази война най-накрая ще приключи.

Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.