Науката се занимава с формули и епруветки, но има и духовен свят, за които науката нищо не знае.
Много автори не вярват в живота след смъртта и техните книги са пълни с трагедия и песимизъм. За съжаление, същото може да се каже и за живота им.
Колко далеко е това, което ни предлага Исус Христос: „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века“.
Нашата надежда за безсмъртие се основава не на нашите желания, стремежи, аргумент или инстинкт за самосъхранение, а само на Христос.
Ние знаем, че Христос е жив и имаме надежда в този живот и в живота след смъртта.

Исус Христос е бил екзекутиран, погребан и възкръсна. Изненадани ли сте? Не? Самата същност на всичко това е неговата смърт и нищо повече.
Разпятието. През цялата човешка история този искрящ диамант непреодолимо влече и примамва към себе си. Неговата трагедия привлича към него всички страдащи. Неговата надежда зове всички търсещи.
Кръста. Колко чудно е това оръдие за наказание! Какво ли не се е случвало с него в историята на човечеството! Кръстът е бил боготворен и презиран, покриван е със злато и е изгарян на клада, носен е на гърдите близо до сърцето и са го хвърляли на боклука. Всичко се е случвало, но никой не е преминал равнодушен край него. Кръстът просто не остава такава възможност.
Опитайте се да не забележите, когато приковават към дървото едно от най-невероятните обръщения към човечеството.
Разпънатият на него Дърводелец утвърждава, че Той е Бог слязъл на земята. Свят! Вечен! Победителят над смъртта!
Ако това е така, това е повратна точка в историята на човечеството, а ако ли не е, то това е най-голямото заблуждение.
Именно това прави кръстът, което е – същността на всичко. Тази трагедия отне жилото на смъртта и милостта изплати дълговете ни.
Погледнете по-внимателно в Самият Месия. Евреин, чиято смърт измени света и  влиянието Му не може да се сравнява с нищо преди, нито след това.
Не е чудно, че са го нарекли Спасителят.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Върху Едит Пиаф са се струпали много изпитания. Оцеляла е от четири автомобилни катастрофи, преминала е през седем операции, изпадала е три пъти в чернодробна кома, имала е пристъпи на делириум тременс и лудост. Правила е опит за самоубийство, преживяла е две световни войни. Починала е преди да навърши педесет, но е взела умовете на милиони мъже и е накарала цяла Франция да се поклони пред таланта ѝ.
Преди смъртта си Едит Пиаф помолила Тео:
– Закълни ми се, че няма да летиш на самолет.
Трагедията случила се с Марсел Керданя не и давал мира. Страхувала се, че подобно нещо може да се случи и със Сарапо.
Тео изпълнил обещанието си, но животът му приключил рано.
Той загинал при автомобилна катастрофа, седем години след смъртта на жена си.
Него го погребали в гробницата, където била погребана Едит Пиаф, в гробището Пер Лашез в Париж.

Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.