Младен вдигна безпомощно ръце:

– Провалите винаги ни намират. Не можем да се скрием от тях.

– Интересното е, че те са универсални, а никой не говори за тях, – усмихна се Петър. – Книжарниците са препълнени с томове за това как да успеем, но не и какво да правим при неуспех.

– Може би никой не знае какво да каже по въпроса, – предположи Младен.

– Но Бог го прави, – плесна с ръце Петър. – В книгата Му е пълно с хора, които са се провалили, но са получили втори шанс.

– Бог?

– Например, – започна да изброява Петър, – Давид морално се провали, но въпреки това стана човек по Божието сърце. Йона попадна в корема на риба поради непокорството си, но когато искрено се помоли, видя съживлението в Ниневия.

– Знам, че няма перфектни хора, – изпъшка Младен, – но ние създаваме изключителни бъркотии.

– Осъзнай, – наблегна Петър, – Бог използва провалите ни, за да ни променя и уподоби на Сина Си Исус Христос.

В „Капиталът“ на Карл Маркс достатъчно подробно е описана кулинарна рецепта, която не е загубила значението си и днес – супата на Ръмфорд.

В „Капиталът“ том 1, глава 22 е написано:

„пет фунта ечемика, пет фунта царевица, три пенса херинга, за един пенс сол, за един пенс оцет, за два пенса пипер и зеленина, на обща стойност в размер на 20 3/4 пенса, се получава супа за 64 човека, при това при средни цени на хляба стойността на това може да бъде понижено до 1/4 пенса на човек“.

Супата на Ръмфорд е станала основа за хранене на войниците на всички армии до 50-те години на XX век.

До сега рецептата на Ръмфорд, почти без изменение, се прилага в Армията на спасението за изхранване на бездомните.

Един китайски император изведнъж осъзнал, че не може да прочете всички книги на света, дори и само тези в своята библиотека. А по-рано се надявал, че ще узнае смисъла на живота, усвоявайки знанията от тези томове.

Той извикал придворния мъдрец и го помолил:

– Напиши историята на човечеството, така че да се разбере, защо хората живеят.

След няколко десетилетия той донесъл 500 тома, в които било описано всичко. Императорът разбрал, че не може да прочете всички тези книги, за това помолил:

– Съкрати изложението си и следващия път донеси само най-главното.

Минали години и мъдрецът донесъл 50 книги. Но императорът бил вече остарял, осъзнал, че няма да може да прочете всичките тези 50 книги в края на живота си.

Владетелят отново помолил:

– Преработи текстът и отдели само най-важното.

Когато мъдрецът донесъл книгата императорът вече умирал. Преди да иде в отвъдното той помолил мъдреца:

– Донеси ми най-главната фраза, чрез която да разбера смисъла на живота.

Тогава мъдрецът казал:

– Човек се ражда, страда и умира…..

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

 

В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.