В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Река Тиса извира северно от Унгария, в Украйна. Влива се в Дунав при сръбската граница. Тя е една от важните реки в древността.
В южната част на голямата равнина не вали много. Тиса извира от високите части на Украйна. Мура идва от изток, от Румъния и носят снеговете от трансилванските планини.
Коритото на реката се е местило с времето. Първо е била бавнотечаща река, с много завои в равнината.
През 1846 г. граф Ищван Сечени започнал да изпразва коритото и скъсил реката до хиляда километра, като копал напряко на завоите.
Останали са около шестотин километра пресъхнали канали.
Промяната на коритото на реката е продължило в края на 19 и началото на 20 век.
През 1937 г. се сетили, че е добре да оправят частите, които са съсипали. Сега реката е доста права, но при наводненията каналите се пълнят с тиня.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!

Веднъж бедният селянин Флеминг след тежка работа на полето, близо до блатото, чул викове за помощ. Когато приближил, видял младеж потънал в черната тиня на блато до кръста, който отчаяно се опитвал да излезе, но при всеки опит потъвал още по дълбоко.
Флеминг се втурнал към коня си за въже. Задъхан, той на бегом се върнал при блатото, където юношата бил потънал вече до гърди. Прилагайки отчаяни усилия, с ръце подути и разкървавени, селянинът измъкнал младежа.
След няколко дни до дома на Флеминг спряла богата карета. От нея слязъл елегантен господин, който се представил за баща на спасеното момче. Той предложил много пари на Флеминг, за това, че е спасил сина му, но шотландския фермер му казал, че за такова нещо не може да вземе пари.
В този момент влязъл синът на селянина и вежливо поздравил гостите. Когато богатият баща разбрал, че това е синът на човекът извадил неговото момче от блатото, предложил да обезпечи образованието му.
Синът на Флеминг посещавал най-известните училища и университети. Накрая завършил Лондонското училище по медицина. Той се оказал изключително талантлив учен. Този младеж бил Александър Флеминг, откривателя на пеницилина.
Вероятно ще искате да научите името на човекът, който е проправил пътя на младия Флеминг към науката?
Това бил лорд Рандолф Чърчил, а неговия измъкнат от блатото син се казвал Уинстън Чърчил.