Ники бе загубил краката си при взрива на една мина, но той все още искаше да докаже на себе си и околните, че животът му не е безвъзвратно изгубен.

Един ден докато Ники работеше в гаража си чу виковете на жена от съседната къща и веднага се отправи натам с инвалидната си количка. Той стигна до дома, но един храст му пречеше да стигне до задната врата.
Тогава Ники се приплъзна от инвалидния си стол и пропълзя през храста и боклуците до мястото.

През цялото време, когато се придвижваше така, далеч от количката, се насърчаваше:

– Трябва да отида там да помогна, независимо колко ще ме боли.

Виковете се чуваха от към басейна. Момиченце лежеше на дъното му. Детето се бе родило без ръце, то бе паднало във водата, но не можеше да плува.

Майка му стоеше отчаяна там и крещеше:

– Помощ! Помоооощ ….

Ники скочи в басейна и извади момиченцето. Лицето на детето бе синьо, то нямаше пулс и не дишаше.

Ники веднага започна да прави изкуствено дишане, а майката позвъни по телефона за бърза помощ. Оказа се, че всички линейки бяха заети, защото бяха отишли на повиквания.

Майката изхлипа и започна да се тресе от плач. Ники продължи да прави изкуствено дишане на детето и каза на уплашената жена:

– Моля ви, не се вълнувайте. Успокойте се. Аз бях нейните ръце, за да излезе от басейна. Всичко ще се нареди….

След няколко секунди момиченцето се закашля, дойде в съзнание и започна да плаче.

Майката прегърна детето си. Двете бяха много радостни.

Изведнъж жената се обърна към Ники и го попита:

– От къде знаехте, че всичко ще бъде наред?

– Когато мината ми откъсна краката, аз бях сам. Наблизо имаше само едно малко момиченце. То започна със всички сили да ме тегли към селото си. Това дете ми каза: „Всичко ще се нареди. Вие ще живеете. Аз ще ви бъда вместо крака. Заедно можем да го направим“.

Жената и малкото момиченце, го гледаха с широко отворени очи. Те бяха се отървали от страха и болката, и сега искрено съчувстваха на Ники.

– Това беше моя шанс, – продължи Ники обръщайки се към майката и дъщерята, – да върна дълга си.

Мартина вече бе на път да роди. Тя бе дошла в болницата сама.

Дълго обмисляше как да постъпи:

„Дали да не извикам Пепо сега или след като се избавя от тези болки и родя?“

Накрая реши:

– Ще раждаме заедно.

Обади му се по телефона. Пепо спешно излезе от цеха, бързо се преоблече и хукна  към родилния дом.

Когато влезе медицинска сестра му посочи с ръка една врата и пое нататък по коридора.

Той влезе малко уплашен. Жената крещеше силно. Той бързо я хвана за ръката и се опита да се вземе в ръце. Ситуацията бе напрегната и нажежена до голяма степен. Същинска „Звездна война“.

Пепо се молеше и бе затворил очи, стискайки ръката на жената си.

– Честито, – каза лекарят, – имате момче.

– Как момче, – възкликна Пепо.

Двамата с жена си бяха ходили на преглед и им казаха, че ще е момиче.

– Е, може да са объркали нещо, – каза си Пепо.

Взе момченцето на ръце, както се полагаше и се разплака. Обърна се към жена си, за да я прегърне.
В това време жената му сваляше шапчицата си и протегна ръка, за да вземе детето.

Изведнъж Пепо изпадна в шок ….

– Но това не е моята …. аз за първи път виждам тази жена.

Двамата се гледаха и не знаеха какво да кажат. Бяха изпаднали в доста комично положение.

Оказа се, че жената на Пепо раждаше в съседното помещение. Медицинската сестра просто бе сбъркала таткото.

Хубавото е, че участниците в тази комедия имаха чувство за хумор. Фалшивият татко стана кръстник на детето.

Пепо издържа изпитанието, даже успя навреме да отиде при жена си в съседното помещение и да присъства на раждането на дъщеричката си.

А истинският татко се бе оказал в задръстване и пристигна, когато всички се били разотишли по стаите.

Американците много високо ценят времето си.

– Ние сме роби на времето, – казват те.

Разглеждат го като нещо реално и материално. Те го отчитат като бюджет, икономисват го и го харчат, крадат и убиват го, съкращават и се отчитат за него, даже му определят цена.

Времето за тях е скъпо струващ товар.

Тъй като американците високо ценят времето, те много негодуват срещу тези, които го губят или без всякаква причина им го отнемат от тях лично.

Повечето американци си правят списък, в който уточняват кога и какво ще правят, по часове и минути. Във връзка с това, те се стараят максимално да го икономисат. Предпочитат да ползват факсове, телефони, електронна поща, а не лични срещи и контакти, които отнемат много по-малко време.

В другите страни такова водене на бизнес не се смята за приемливо.

В САЩ окончателното договаряне, по правило, се подписва лично.

Американецът се стреми да реши всеки възникнал проблем, колкото се може по -бързо, по-просто, да не кажем дори примитивно и не с бавни, но достъпни за тях начини.

Мартин се разбра с Елена да се срещнат пред гара. По-рано той не бе виждал това момиче. Дори нямаше никаква представа как изглежда.

Запознаха се в чата и всяка нощ до късно разговаряха чрез компютрите си. Имаха доста близки интереси и неща, които и двамата харесваха. Затова решиха накрая да се запознаят лично.

– В два часа пред гарата под часовника, – предложи Елена.

– Добре, – съгласи се Мартин, – там ще се видим.

Мартин дойде на мястото на срещата десет минути по-рано. Той звънна по телефона на Елена и ѝ обясни:

– Аз съм със черни джинси и жълто яке, чакам те.

– Добре, – каза Елена, – А моето яке е синьо с жълти ленти.

След няколко минути пред Мартин застана слабичко момиче с пуловер без яке и му се усмихна:

– Здравейте! Аз съм Елена. Мен ли чакате?

Мартин се смути:

– Навярно вас.

Срещу него се усмихваше красиво и нежно създание, но то не отговаряше на описанието на тази, която очакваше.

След кратка пауза Марин попита:

– А къде е синьото яке с жълти ленти?

– В къщи, – отговори Елена. – Аз само по принцип казах, че имам синьо яке с жълти ленти.

Изглежда Елена не се бе съобразила, че трябва да даде някакъв белег, по който да бъде разпозната. За нея бе важно, че е поканена на среща от момче и че трябва да се видят пред гарата.

Мартин чакаше едно момиче, а се появи като че ли друго. При такова „конкретизиране“ на нещата можеха и да се разминат.

Беше едва седем часа. Скоро съвсем щеше да се разведели. Телефонът в полицията иззвъня. Дежурният вдигна слушалката и чу немощен мъжки глас:
– Спря ме непознат мъж и ме помоли да го закарам до съседното село. Качих го, – гласът на мъжа хриптеше. – внезапно ме удари по главата с бутилка и ми открадна колата. Тя е Mercedes….

Веднага бяха изпратени хора, да заловят престъпника и да помогнат на пострадалия.

След половин час отново се позвъни:

– Аз съм майор Илия Петров. Станах свидетел на следния инцидент. Карах колата, когато ме задмина Mercedes, който след няколко метра събори работник от пътната служба, събиращ боклук отстрани на платното.

– Май същият Mercedes е бил откраднат, – вметна набързо приемащият съобщението.

Майорът продължи:

– Мерцедесът се залюля и падна в канавката. От него излезе мъж. Той отиде до резервоара и хвърли в него запален предмет, а след това се скри.

– Какво направихте?

– Когато приближих колата, тя вече гореше. Освен това пострадалия мъж се намираше на няколко метра от запаления автомобил. Изтеглих го на безопасно място. Цялата кола бе обхваната в пламъци. Спрях едно такси и помоли шофьора, да  откара човека в болницата.

– Накъде тръгна заподозряният?

Майорът съобщи посоката, в която бе изтичал крадецът.

След половин час престъпникът бе арестуван. Той наистина бе откраднал Mercedes, с който направи толкова много бели.

Пострадалият работник бе откаран в болницата. Той имаше фрактури на долната част на краката и на шийните прешлени, но благодарение намесата на Петров животът му бе вън от опасност.