Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.

Даниела отиде с внука си в близкото заведение, за да си хапнат двамата сладолед. Когато се справиха със сладоледите си и се готвеха да си тръгнат Даниела забеляза на една от масите едно много щастливо семейство.

„Колко са щастливи, – помисли си възрастната жена, – сякаш са от някаква реклама. Много бих искала да ги снимам. Такова нещо рядко можеш да срещнеш в живота си“.

Даниела ги приближи и каза:

– Изглеждате ми толкова щастливи. Вие сте едно прекрасно семейство. Мога ли да ви снимам?

– Защо не? – бързо се съгласиха и четиримата.

След като направи няколко снимки, Даниела даде телефона си на момичето.

– Можем с вас да се свържем и по Facebook, – предложи синът им.

– Много ще се радвам, ако ни пишете или ни се обадите, – каза Даниела след като размениха и някои допълнителни данни в случая.

Даниела удържа на думата си и им изпрати снимките.

Няколко дена по-късно тя получи SMS от непознат телефон:

„Вие ни направихте снимка в заведението. Вчера съпругата ми почина. Това бяха последните ни мигове, когато бяхме заедно. Благодаря ви за снимките. Не можете да си представите, колко много значат те за нас. Благодарим ви от сърце.“

Даниела веднага се свърза с мъжът, който ѝ бе изпратил това съобщение:

– Не можах да повярвам на SMS, който ми изпратихте. Изглеждахте толкова щастливи!

– Жена ми отдавна беше болна. И двамата знаехме, че е рак, но бяхме решили да не се тревожим и да изживеем останалите дни заедно, все едно нищо лошо няма да ни се случи в бъдеще. Пожелахме си да бъдем щастливи и весели, независимо от обстоятелствата.

– Съжалявам, – каза с болка Даниела, – бяхте толкова красиви, когато се усмихвахте. Излъчвахте толкова щастие.

– Но вие направихте нещо много хубава за нас, когато ни снимахте. Запечатахте един радостен миг, който ще ни помогне по-лесно да преодолеем мъката, че Мери не е с нас.

– Аз нищо не знае, – смутено каза Даниела, – дори не съм си и помислила, че правя нещо важно, просто послушах сърцето си.

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …