Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Мартин обичаше да мисли и разсъждава върху всяка информация, която достигаше до него.

Той не винаги успяваше да отговори на въпросите, които се пораждаха, когато сериозно се замисляше върху казаното, прочетеното или наблюдаваното. За това обикновено се обръщаше към баща си.

Днес той го попита:

– Татко, какво означава да водиш живот подобен на Исус?

– Такъв живот никой не може да живее със собствени сили. За това е необходимо да опознаваш Създателя си в лична връзка с Него.

– Общуването с Бога има голямо значение за човека. В това не съм се съмнявал никога, – категорично заяви Мартин.

– Човек е създаден да ходи и говори с Бога, да Го обича и да Му се покорява, да слуша и да се учи от Него, да прослава и да се радва на Святото Му име.

– Така е, – съгласи се Мартин.

Насърчен баща му продължи:

– Исус определи смисълът на съществуването ни, когато се молеше: „Това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения истински Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил“.

Познаването на Бог в лична и постоянна връзка с него е най-доброто човешко преживяване.

Мартин подкрепи баща си в молитва, която двамата отправиха малко след това към Създателя си.

Опознай Бога и открий истинския смисъл на живота си.

Бе много рано. Слънцето едва се показваше зад хълма. Цачо лежеше буден в кревата си. Внезапно усети слабо почукване на вратата.

– Сигурно е ранобудната Мина, – каза си той и отговори на почукването. – Да.

Наистина бе тя, но лицето ѝ бе разтревожено,….. аха да заплаче.

– Татко Томи умря. Вече няма да ни пее. Тази сутрин го намерих мъртъв в клетката.

Томи бе любимото канарче на Мина.

Малкото момиченце прегърна баща си и се разрида.

Цачо погали русите коси на дъщеря си и възкликна:

– От колко време Томи живее у нас?

– Не много, – Мина обърса очите си с ръка. – Най много да са били пет или шест години.

– А колко живеят канарчетата? – попита Цачо.

Вместо отговор Мина се разплака отново.

– Мое малко ангелче, ние се раждаме, а по-късно узнаваме, че ще умрем, – опита се да я успокои баща ѝ. – Годините, които е живял Томи се равняват може би на 80-90, а може и на 100 наши. Но той живя добре у нас. Ти се грижеше за него и много го обичаше. Не на всеки човек му е провървявало толкова.

Очите на Мина бяха силно зачервени от плача. Тя нацупи устни и сбърчи нос.

– Лесно ти е да говориш така, – махна с ръка Мина. – Ти не знаеш колко добър беше той и как хубаво пееше.

– Всички ще си отидем, Мина, – баща ѝ разроши с длан косата ѝ. – Едни живеят 50, други 70, трети успяват да прехвърлят и стоте. А ти колко очакваш да живееш 150, 200 години?

Сянка от лека усмивка премина по устните на Мина.

Цачо хвана за ръка малката си дъщеря и двамата отидоха заедно при неподвижния Томи.

Бащата внимателно положи мъртвото канарче в една малка кутия и се обърна към Мина:

– Искаш ли да го погребем заедно?

Малкото момиченце кимна с глава в знак на съгласие.

Отидоха в задния двор. Там имаше много цветя, но Мина си избра едно място до оградата, наблизо имаше само трева.

Цачо взе лопатата и изкопа малка дупка.

Мина внимателно сложи в нея мъртвия си приятел като предварително го покри с цветна хартия, която бе грабнала в последния момент от масата в стаята си.

– Всичко се случва в живота, Мина, – каза Цачо, – добро и зло, живот и смърт, любов и омраза. След ясния ден идва дъжд и силен вятър. Есента избутва лятото. Но те са едно цяло. По-рано ми харесваше само половината, но сега ми допада всичко.

– Татко, нима сега одобряваш това, което преди не ти се е нравило?

Двамата се засмяха.

Мина се гушна в баща си, но тъгата ѝ бе отлетяла.

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.