Жена отишла в командировка. Мъжът станал сутринта рано и събудил сина си да го води в детската градина.
Отишли в детската градина, а там казали на бащата:
– Това не е наше дете!
Отишли в друга детска градина, историята отново се повторила.
Двамата баща и син седнали отново в автобуса и пътували.
Изведнъж детето казало:
– Татко, още една детска градина и аз ще закъснея за училище.
Баща буди сина си рано сутринта.
– Ставай, синко. Ще вървим на вилата, картофи да копаем.
– Татко, но сега е четири часа сутринта! – Възразява сина.
– Ставай, ставай, сине. Трябва да копаем картофи, – настоява на своето бащата.
– Татко, но ние нямаме вила.
– Това не означава, че не са ни нужни картофи…..
Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …
Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.
Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.
– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.
Жената му посочи с ръка щанда.
Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.
„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.
След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:
– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?
– Да, – плахо отговори Тони.
Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:
– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….
Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:
– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.
Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.
– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.
Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.
Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.
Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.
Катя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.
Скоро след това Катя каза на Владимир:
– Бременна съм.
И от тук започна всичко.
Майката на Владимир му забрани:
– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.
Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.
Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:
– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.
През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.
Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:
– Много им здраве, ще се оправя и без тях.
Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.
Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.
Скоро след това Катя роди син.
След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:
– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.
Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:
– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.
Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.
Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.
Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.
Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.
Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.
Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.
– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.
Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.
Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.
Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.
За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:
– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?
Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:
– Много ви благодаря.
Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.