Елегантно облечена дама седеше в инвалидна количка. Преди Марта танцуваше предимно латиноамерикански танци, но сега страдаше от болестта на Алцхаймер.

Един ден по радиото звучеше салса.

И се случи нещо интересно с отдавна забравената танцьорка.

Крехките и ръце се издигнаха и тялото ѝ се задвижи в ритъма на танца. Умът и тялото и загиваха, но таланта ѝ се бе запазил.

Първоначално тя бе някак унила. Може би за кратък момент осъзнаваше каква е била, а сега ….

Подобно на връзката между семето и растението, ние ще си бъдем такива и след възкресението ни, талантите ни ще останат непокътнати, но ще процъфтяваме както никога досега.

Един мъж се пресегна и хвана Марта за ръката, привдигна я от количката и я завъртя във вихъра на танца.

И със нас ще стане така.

Тръбите ще затръбят.

Той ще протегне ръка и ще се издигнем с Него в небесата, опиянени от радост, небивала досега.

Фоайе на малък хотел в Египет. Станислава току що бе пристигнала, когато я пресрещна красива жена, с подути от плач очи и разрошени коси.

– Моля ви, помогнете ми! – каза жената.

– Какво се е случило с вас? – попита Станислава.

– Казвам се Станка, – представи се жената. – Едно време бях танцьорка. Преди три години дойдох тук с ансамбъла от нашия град за представленията в Кайро.

– Но защо не сте се върнали в нашата страна? – попита Станислава.

Станка горчиво се усмихна и каза:

– Тук срещнах един красив арабин. Той идваше на всичките изяви на ансамбъл.

Жената въздъхна дълбоко и продължи:

– Той ми говореше такива красиви думи, обсипваше ме с цветя. Кълнеше се във вечна любов. На мен това много ми хареса и аз се омъжих за него.

Станислава я погледна изумена:

– Какво по-хубаво от това, да се ожениш за човек, който толкова много те обича?

– Арабската действителност се оказа много по-различна от тази, която си представях, – каза с болка Станка. – За мъжа си се превърнах във вещ. Той ме биеше, когато искаше и ме гонеше на улицата. Оплаквах се на съседите, а те ме срещаха с думите: „Какво искаш от него? Той ти е мъж и е твой господар. Ще те наказва, когато не се подчиняваш. Какви са тези капризи? Така е писано в Корана. Така ни учи и пророка да постъпваме по този начин. Да бъде благословено името му“.

– С какво мога да ви помогна? – попита Станислава.

– Ами ……, – запъна се Станка. – Да поговорите с мъжа ми. И да му обясните, че в нашата страна жените имат права.

– Да поговоря с мъж ви? Станке, какво си мислехте, когато се женехте за египетски мюсюлманин? Какво трябва да направя? Да изменя законите им? Вие ме молите, но ето какво бих ви посъветвала. Или се разведете и се приберете в страната си, или приемете правилата на страната, в която живеете.

Станка, не бе удовлетворена от отговора. За това набързо се сбогува със сънародничката си.

В училище смятаха Жана за безнадежден случай. Веднъж родителите ѝ получиха бележка от учителката ѝ, в която се казваше:

„Жана има проблем с ученето. Тя не може да се концентрира в нищо. Вечно се движи и неспокойно се върти. Пречи на останалите. Не успява да си напише домашните. Не смогва да се справи със задачите и упражненията в клас“.

Учителката ѝ не осъзнаваше, че Жана имаше разтройство свързано с дефицит на вниманието.

Но кой ли можеше да разбере малкото момиче?

Тя не беше като другите и при нея трудно се прилагаха същите методи на обучение, чрез които се обучаваха останалите деца.

Майка ѝ въздъхна и я заведе на лекар. Той накара момичето да седне на един стол, който бе в другия край на стаята. Жана подложи ръцете си под краката и седя така двадесет минути, докато лекарят разговаряше с майка ѝ, за проблемите ѝ в училище.

Най-накрая лекарят седна до Жана и каза:

– Сега бих искал да поговоря с майка ти насаме. Почакай ни тук в кабинета, ние след малко ще се върнем.

Преди лекарят да излезе с майка ѝ включи радиото, което стоеше на масата.

След като двамата възрастни се оттеглиха, лекарят помоли майката на Жана:

– Много тихо и внимателно погледнете, какво прави дъщеря ви.

Жана бе скочила на крака и се движеше в такт с музиката.

Тогава лекарят се обърна към майката и каза:

– Жана не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я в училище за танци.

Майката прие съвета на лекаря и Жана започна да се занимава с танци.

По-късно  малката палавница, която не можеше да седи на едно място в училище, беше поканена в балетното училище. Тя стана солистка, а след това основа свое собствено танцово училище.

Жана се запозна с един известен композитор, който пишеше предимно мюзикъли. Заедно с него направи една хореографска постановка, която стана доста известна сред почитателите на този жанр.

Така Жана донасяше много радост на милиони хора.

За съжаление, много деца като нея остават неразбрани и просто ги тъпчат с лекарства, за да ги направят като другите.

Ето го и първият гост. Влезе млад, набит мъж с червендалесто лице.

– Мони, – възкликна Славка, – какво е това от теб? Мъжът може да мами жената, но никога не бива да я изненадва!

Това бе намек за малко екстравагантното му облекло, което веднага се набиваше на очи.

– Щастлив съм, че отново мога да дойда на гости, особено във вашия дом, – каза Симеон, като се усмихна някак предпазливо.

Симеон само се преструваше на скромен, той чудесно изпълняваше ролята си на равнодушен човек. В действителност беше интелигентен кариерист, който не позволяваше на никой да надникне в душата му.

Славка бе чула, че мъжът ѝ иска да го постави на по-отговорен пост, за това реши леко да го поизпита. Започна с нещо съвсем невинно:

– Как вървят уроците ви по танци? Имате ли вече напредък?

Симеон направи кисела гримаса.

– Учителят ми по танци заяви, че съм безнадежден случай и нямам никакъв шанс.

– За това пък много уверено и сигурно се движите във фирмата. Де да имаше човек, като вас, който да ме предупреждава на всяка крачка, преди да се подхлъзна.

– Но вие сте съвършена танцьорка. Работата в една фирма не се различава много от танцовото изкуство. И в двата случая се оказва, че трябва да водиш други хора, не където искат те, а където трябва.

– За мъжете това е лесно, но какво бихте посъветвали една жена?

– Зависи, – потърка брадата си Симеон, – работата в една фирма е област, в която характерът на човека не пречи на кариерата му. Ако жената е глупава бих я посъветвал да следва мъжа си, а ако е умна да разчита на инстинкта и интуицията си. Работата в една фирма не е нищо повече от изкуство да правиш разлика между приятел и враг.

– Де да беше толкова лесно, – въздъхна Славка. – Как да направя разлика между един или друг служител? За мен те са като объркан танц. Един се противопоставя на шефа на фирмата, друг настройва една група срещу друга, един подкрепя главния инженер, другия главния счетоводител, …. Направо да ти се завие свят.

– Така е и при танцуването, – засмя се Симеон. – Завива ти се свят само, когато се увлечеш по отделни стъпки и забравиш смисъла и целта на цялото. В работата е същото. За многото, колкото се може по-малко, за малкото по възможност повече, а ако има съмнение оставяте всичко за себе си.

– Тогава как различавате, кой какъв е?

– По отношението им към истината, – отговори Симеон. – Има хора, които вярват в това, което казват, но повечето не вярват. Опасни са само първите.

Славка разбра защо мъжът ѝ бе предпочел именно Симеон, но той трябва да бъде и много предпазлив спрямо него. Симеон бе тиха вода, съвсем не бе глупав и от него всичко можеше да се очаква.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.