Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Състраданието е това, от което повечето хора се нуждаят днес, в този свят. Те имат нужда от някой, който да им покаже състраданието на Бога.
Състраданието е желанието да се отговори на нуждите на хората.

Това е повече от съчувствие. Не е достатъчно само да седим с хората и да тъгуваме с тях. Състраданието изисква да се направи нещо, за да им се помогне.

Животът на Исус на тази земя се явява отличен пример за състрадание в действие. Цялото Му служение е движено от него.

Именно състраданието Го подбуди да преумножи хляба и рибата, да изцели болните, да изгони бесовете и да възкреси мъртвите. Това състрадание накара Исус да отиде на кръста.

Той иска това състрадание да излива чрез нас.

Неговото изцеление трябва да тече през ръцете ни и вярата ни. Неговото състрадание ни подбужда да се грижим  за гладните, да изгонваме бесове и да освобождаваме пленените.

Не казвай, че не изпитваш състрадание!

Щом в теб обитава Божия Дух, ти го имаш, защото то е израз на Неговата любов. Ние трябва просто да го пуснем в действие.

Кръстът, който Господ ни е дал да носим, може да се прояви по най-различен начин.

Понякога може да ни се наложи да изпълняваме в скромна сфера някаква дейност, която не е според способностите ни, но непременно трябва да работим качествено.

Навярно ще се случи да обработваме поле, което не носи добра реколта. Или да имаме добри и любящи мисли за човек, който ни е оскърбил. Освен това трябва да му говорим ласкаво, да се застъпваме за него пред тези, които му възразяват и да го награждаваме със съчувствие и поддръжка.

Ще трябва  да свидетелствуваме за Господа пред тези, които даже не желаят да се споменава за Него. А може да ни се наложи да се усмихваме сред хората, когато собственото ни сърце крещи от болка.

Има много кръстове. И всеки един от тях причинява болка и е тежък. Никой не би избрал, който и да е от тях  по собствено желание. Но Исус никога няма да бъде толкова близко до нас, както когато смирено поемем върху плещите си кръста и го приветстваме в духа си търпеливо и безропотно.

Господ се приближава към нас, за да ни даде мъдрост и да съзреем, да придобием смелост и сили, така че да бъдем полезни на другите. Именно чрез преживявания, които са болезнени за нас, под тежестта на гнета растем духовно, укрепваме и се движим напред.

Използвайте кръста, като патерица за подкрепа. Не гледайте към него като на нещо, което ви препъва или иска да ви депресира.

Смляното зърно се превръща в хляб. Тамянът издава аромат, когато се хвърли в огън. Почвата трябва да се изоре с остър плуг, за да се подготви за засяване. Съкрушеното сърце е угодно на Бога.

Най-прекрасните мигове в живота ни са предшествани от преживяна скръб и болка.

На човешката природа са необходими страдания, за да стане благословение за останалите.

Господи, направи живота ни благоухание в житейските бури и незгоди, а за Теб в този свят нека да бъдем „приятно благоухание“.

Ако се стремиш да бъдеш „син на утехата“, желаеш дара на съчувствие, ако искате да предложиш нещо повече на изкушаваната душата от обикновен комфорт, ако в ежедневните си взаимоотношения с хората се стремиш да се отнасяш тактично, никого да не оскърбяваш, трябва да си готов да заплатиш скъпо за духовното си „образование“, подобно на твоя Господ, който много пострада.