Понякога на психиатрите им е трудно да определят, какво точно става с пациента им.

Работата е там, че психиатрите освен с обичайните психически разтройства се сблъскват с невероятни отклонения.

Най-невероятното психическо разтройство е синдромът на Мюнхаузен.
Това отклонение се нарича още „възпаление на хитростите“.

Човек имащ такъв синдром постояно се прави на болен. По този начин той се опитва да предизвика съчувствие в околните.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Състраданието е това, от което повечето хора се нуждаят днес, в този свят. Те имат нужда от някой, който да им покаже състраданието на Бога.
Състраданието е желанието да се отговори на нуждите на хората.

Това е повече от съчувствие. Не е достатъчно само да седим с хората и да тъгуваме с тях. Състраданието изисква да се направи нещо, за да им се помогне.

Животът на Исус на тази земя се явява отличен пример за състрадание в действие. Цялото Му служение е движено от него.

Именно състраданието Го подбуди да преумножи хляба и рибата, да изцели болните, да изгони бесовете и да възкреси мъртвите. Това състрадание накара Исус да отиде на кръста.

Той иска това състрадание да излива чрез нас.

Неговото изцеление трябва да тече през ръцете ни и вярата ни. Неговото състрадание ни подбужда да се грижим  за гладните, да изгонваме бесове и да освобождаваме пленените.

Не казвай, че не изпитваш състрадание!

Щом в теб обитава Божия Дух, ти го имаш, защото то е израз на Неговата любов. Ние трябва просто да го пуснем в действие.

Кръстът, който Господ ни е дал да носим, може да се прояви по най-различен начин.

Понякога може да ни се наложи да изпълняваме в скромна сфера някаква дейност, която не е според способностите ни, но непременно трябва да работим качествено.

Навярно ще се случи да обработваме поле, което не носи добра реколта. Или да имаме добри и любящи мисли за човек, който ни е оскърбил. Освен това трябва да му говорим ласкаво, да се застъпваме за него пред тези, които му възразяват и да го награждаваме със съчувствие и поддръжка.

Ще трябва  да свидетелствуваме за Господа пред тези, които даже не желаят да се споменава за Него. А може да ни се наложи да се усмихваме сред хората, когато собственото ни сърце крещи от болка.

Има много кръстове. И всеки един от тях причинява болка и е тежък. Никой не би избрал, който и да е от тях  по собствено желание. Но Исус никога няма да бъде толкова близко до нас, както когато смирено поемем върху плещите си кръста и го приветстваме в духа си търпеливо и безропотно.

Господ се приближава към нас, за да ни даде мъдрост и да съзреем, да придобием смелост и сили, така че да бъдем полезни на другите. Именно чрез преживявания, които са болезнени за нас, под тежестта на гнета растем духовно, укрепваме и се движим напред.

Използвайте кръста, като патерица за подкрепа. Не гледайте към него като на нещо, което ви препъва или иска да ви депресира.