„Ако славата е мое достояние, аз не мога да я избегна, а ако ли не, най-дългият ден ще ме изпревари, докато я преследвам“. С тези думи американската поетеса Емили Дикинсън доста мъгливо е изразила отношението си към успеха.
Ясно е, че в нейният живот парите и признанието не са имали място.
На Емили не ѝ провървяло, тя е живяла във време, когато жените практически никъде не били издигани, а на такива жалки опити да се пишат там някакви си стихчета се гледало от високо.
Въпреки това, упоритата Емили, не се вслушала в подигравките и злословието на тълпата. Тя непрестанно пишела и то само стихотворения.
Нейната писателска дейност достигнала гигантски размери. В избраните ѝ съчинения имало около 1789 стихотворения.
Въпреки това само седем от тях са били публикувани, докато е била жива. Емили не се е омъжила, през целия си живот е живяла без прекъсване в родния си Масачузетс и е починал на 55-годишна възраст от възпаление на бъбреците.
Сестрата на поетесата предала стихотворенията ѝ на критика Томас Хигинс. Те му направили силно впечатление.
През 1890 г. в Бостън бил издаден първият ѝ сборник от стихове и бил преиздаден 11 пъти.
Американски суфражетки обявили Дикинсън за свой рупор, а нейната племеница Емили Марта Бянчи се разровила в семейните архиви и с голяма изгода за себе си издала, считащите се за изчезнали творения на поетесата.

Един баскетболист, очевидно неуспял в спорта, открил в себе си „литературен“ талант.
Своите творения той изпратил на Бернард Шоу за оценка.
Отговорът бил образен и убедителен:
„Когато прочетох съчиненията ви, разбрах, защо не сте станали добър баскетболист. Работата е там, че вие не умеете на време да хвърлите топката в коша“.

Литературният критик Леви Стал е намерил знак съставен от двоеточие и скоби означаващ усмивка в текста на поема отпечатана през 1648.
Това стихотворение „Към Фортуната“ е написано от английския поет Робърт Херик. То е влязло в единствения приживе издаден негов сборник „Геспериди или съчинения светски и духовни“.
Първите две строфи от стихотворението изглеждат така:
Tumble me down, and I will sit – Свали ме, и аз ще седя
Upon my ruins, (smiling yet:) При моите руини (продължава да се усмихва:)
За да провери дали има някакви правописни грешки в резултат на отпечатването, Леви се обърнал към двутомните събрани съчинения на Херик, публикувани скоро от издателството на Оксфордския университет и забелязал, че двоеточието присъства и там. Критикът отбелязва, че поезията на Робърт Херик е много остроумна и за това е напълно възможно, той да е изобразил усмивка чрез препинателен знак.
Преди това емотиконът за усмивка е бил намерен в стенограма от речта на Ейбрахам Линкълн, публикувано в New York Times, през 1862 година. В публикувания текст, както е обичайно, е отбелязано мястото, където речта на говорителя се прекъсва от аплодисменти. Една от тези икони е, както следва: „аплодисменти и смях – :)“.
Въпреки това, скептиците смятат, че публикуваните „усмивки“ в стиховете през 1648 г. и речта на Линкълн във вестника в 1862  са резултат на печатни грешки. Те се опират на факта, че в издадените стихове на Херик, писани през XIX век на съответстващите места двоеточие няма. Решаващ аргумент в този спор могат да се окажат само записките на поета, ако са запазени.
Популярния емотикон за усмивка се появява след нахлуването на електронните средства за комуникация. През 1982 г. знаците за весела и тъжна усмивка са предложени от Скот Фалман. Те бързо се разпространили в Университета Карнеги Мелон, където работел Фелман, а след това продължили и по-нататък.

Учителката едва вчера провери съчиненията. Всеки бе заел мястото си. Класът стаил дъх очакаше резултатите.
Тя посегна към купа от тетрадки и погледна към Дамян. Погледът ѝ не вещаеше нищо добро.
Момчето се сви на мястото си и забоде поглед в земята.
В напрегнатата тишина, като тътен, изтрещя гласът на учителката:
– Не мога да разбера, как може един човек да направи толкова много грешки?
Рошавата глава на Дамян се надигна, а очите му игриво заискряха:
– Защо един, …. заедно с татко, –  вметна с гордост малкия юнак.

Това е една трогателна история случила се с една възрастна жена. Тя често казвала на внука си, че баща му е оставил наследство.

Накрая младежът решил да разбере, какво е завещал баща му.  Тогава бабата завела внука си до един стар сандък, свалила връвчицата с ключа от врата си и бавно отворила капака.

Младежът тръпнел…. Представял си злато,    брилянти….., но може би е нещо, което едва ли ще може да си представи.

Когато капакът бил вече отворен, младият човек с нетърпение погледнал вътре. Тежка  въздишка се отронила от гърдите му, а на лицето му било изписано разочарование.

В сандъка лежали избраните съчинения на Маркс, Енгелс и Ленин.

Бабата кротко погледнала внука си и казала:

– Той ме помоли да ти предам това, което е най-скъпо за него.

Нравите, гледната точка, стремежите и идеалите се менят от поколение на поколение.  Но това поколение, което достигне до истината и я приложи в живота си, непремено ще успее.