Един син попитал баща си:
– Ще вземеш ли участие с мен в маратона?
Бащата въпреки, че имал проблеми със сърцето казал:
– Да.
И те преминали целия маратон заедно. По-късно често участвали и в други маратони. Бащата винаги отговарял с „Да“ на сина си, когато той го молел да преминат трасето заедно.
Веднъж синът попитал баща си:
– Татко, можем ли да вземем участие в Ironman?
Бащата отговорил:
– Да, – както винаги.
За тези, които не знаят, Ironman?, което на английски означава „железен човек“, е най-трудният триатлон в света. Трасето се дели на три части. Първо трябва да се пробягат 41 километра по крайбрежието. След това трябва да се преплуват 3,86 километра през океана и накрая да се изминат 180, 2 километра на велосипед. Баща и син завършили това състезание заедно.
В телевизионно интервю Дик Хойт разказал:
– Когато Рик беше в утробата на майка си, пъпната връв била увита около врата му. Тя прекъснала достъпа на въздух до мозъка му. И когато Рик се роди  лекаря, който се грижеше за него ни каза, че той никога няма да ходи, нито да говори. Посъветва ни, да го оставим.
Но бащата не могъл да направи това. Вместо това взел сина си на ръце и го отнесал в къщи. Още от началото към него се отнасяли като към нормално дете.
Веднъж момчето видяло по телевизора маратон и за първи път помолил баща си да участва….
В едно от интервютата нарекли Дик герой, на което той отговорил:
– Аз просто обичам много моето семейство….

Той е само на седем години, но това, което преживя през тези часове беше страх и ужас. Сега лежеше на леглото в болницата и се чувстваше изтощен, но не можеше да заспи.
Спомените от случилото се въртяха като на лента от някой филм на ужасите.
Беше си до дошъл от училище. Мама и татко бяха на работа. Реши да излезе на балкона и да простре изпраните си панталони. От височината му се зави свят. Загуби равновесие и падна върху стъклото. Видя как то се пропука и дясната му ръка беше почти отрязана.
Пригади му се от кръвта, но се надигна и едва се добра до телефона. Набра номера на Бърза помощ. Не дочака да го попитат, а бързо изстреля:
– Ръката ми… ударих в стъкло.. много кръв.
От отсрещната страна затвориха без да попитат за адреса. Момчето помисли, че линията бе прекъсната и отново набра номера, почти извика в слушалката:
– Моля изпратете линейка….
Отново се чу писукащия звук, оповестяващ за прекратена връзка.
Опита пак…. Не помнеше колко пъти бе звънял. Всеки път уплашен крещеше отчайващо в слушалката.
Накрая остави телефона и едва излезе от стаята. Кръвта му се стичаше на пода като пусната на воля чешма. Тръгна към пътната врата, но в антрето усети как го обви мрак, краката му омекнаха и той загуби съзнание.
Една жена със свито сърце бързаше към дома. Нещо се бе случило. Тя бе изтръпнала цялата, а мислите ѝ рисуваха зловещи картини. По-бързо, но краката, като че ли от напрежението отказваха да я слушат. Жената имаше чувство, че всичко край нея се движи, като в забавен кадър, а тя едва отмества краката си.
Най-сетне, ето я и кооперацията. Нахълта във входа и за секунди се озова пред дома си. Бутна вратата и извика. Синът й лежеше в локва кръв. Притича до телефона и звънна…
След 10 минути линейката пристигна. В микрохирургията 4 часа пришиваха ръката, но детето бе в безсъзнание. Беше загубило много кръв.
В Бърза помощ не отричаха да са получили съобщение по телефона, но оправданието звучеше нелепо и смешно:
– Може би е отказано на детето, защото в последно време ежечасно при нас постъпват лъжливи повиквания от деца, които си играят с мобилните телефони, понякога и от юноши, даже и от не много трезви възрастни хора. За да дойде линейка по-добре нека звънне възрастен.
Малкият, когато се оправи, така и запомни: „Ако ти се случи нещо лошо звъни първо на майка си, тя е по-бърза от линейката и няма да закъснее“.

Сътрудниците на университета в Тел Авив проф. Бернар Атали и д-р Ашер Перец са представили ново лекарство за невропатична болка.
Невропатична болка се причинява от увреждането на нерви и тъкани. Тя често е виновна за хроничната болка. Този вид болка може да бъде в резултат от злополука или заболяване, като злокачествен тумор, туберкулоза на кожата и диабет. Невропатична болка обикновено е устойчива на традиционните болкоуспокояващи, включително ибупрофен и дори морфин, за това може да стане причина за пожизнена нетрудоспособност.
Новото лекарство BL-7050 потиска предаването на сигналите за болка, въздействайки на група протеини, които функционират като канали на калия. Калият играе ключова роля във възбудимостта на клетките, особено на тези, които се намират в нервната система и сърцето. Когато калиевите канали не функционират нормално, клетките са склонни към хипервъзбудимост, което води до неврологични и сърдечно-съдови заболявания като епилепсия и аритмия. Освен това,  по калиевите канали се предава болката, предизвикана от повредените нерви и тъкани.
При експериментите с плъхове се е установило, че лекарството предотвратява прекалената неврона възбудимост, като по този начин защитава не само от невропатична болка, но и от епилептични припадъци.

Помислете колко важно за вас е дадено събитие? Мисля, че по-важно е как то  действа върху вас. Нашият живот се определя не от това, какво сме видели, а как го възприемаме.
Всеки трябва да се учи. След падане трябва да искаме шанс да опитаме отново, а от грешките си е необходимо да се поучим. Колкото повече търсим, толкова повече ще намерим. Нека се опитаме да извлечем полза от неудачите си.
Във всеки от нас има нещо, което в другите го няма. Ние можем да правим виртуозно това, както никой друг. Търсете това зрънце в себе си и го развивайте. Никога няма да се провалите, ако се занимавате с това, за което сте предназначени.
Целия свят е театър, в който ние играем. Но какво играем? Роли, които други са изискали от нас или режисираме сами своите действия и решаваме как да играем?
Успехът не ни учи на нещо. Това правят грешките. Те ни карат да бъдем по-внимателни и ни мотивират към промяна и развитие. Всеки, който иска да се учи трябва да експериментира, а в тези си действия можем да сгрешим. Важното е навреме да разберем, че грешим и да не униваме.
Колкото по-голямо здание се стремят да построят строителите, толкова по-дълбоко копаят и по-як фундамент изграждат. Така е и с всеки от нас.  Колкото по-голяма задача поставяте пред себе си, толкова по-сериозно трябва да помисли  за израстването  и обучението си в тази насока.
Не се отказвайте! Ако копнежа е в сърцето ви, не го оставяйте да загине и да изчезне на цяло. Животът е борба, в която успяват само упоритите.

Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.