Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Всеки, даже много натоварен човек, може във всичко да успее. Това е напълно реално. Важното е малко да измени възгледите си за своята работа и да не реши да бъдеш идеален във всичко.

Повечето от хората не смеят да си помислят, че те имат собствени потребности, А ако някой от тях направи нещо за себе си, той чувства вина, че е използвал време за собствени интереси или удоволствия. Такива се боят да не се окажат лоши съпрузи, родители и деца.

За да избегне този страх, на човек му е нужна поддръжката на някого, който да го убеди, че всичко е на обратно.

И когато той започне да вярва в това, с желание започва да се занимава със собственото си развитие.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Жана имаше твърд характер и отношенията със съпруга ѝ бяха доста обтегнати. А той бе доста енергичен вследствие, на което имаха помежду си постоянни скандали. А ако той бе нерешителен, Жана непрекъснато го контролираше и караницата бе неизбежна.

Последните няколко пъти Жана имаше чувство, че се изправя пред стена и тя не виждаше никакъв изход в създалите се положения.

Жана започна да търси информация в Интернет по създалите се отношение между нея и съпруга ѝ.

Накрая осъзна, че с действията си се намесва в личната територия на съпруга си. Всъщност тя не дооценяваше това, което вършеше и изпадаше в зависимост от нещата, които можеха да кажат или помислят за нея.

Просто трябваше да изрази ясно и точно какво иска, за да няма скандали и да прибягва към душевен мазохизъм.

Например, колко по-просто бе да каже:
– Скъпи, искам да отида на екскурзия еди къде си. Ти не искаш, добре. Тогава сама ще отида и ще ти донеса от там сувенир.

Или

– Искам да отида на театър, не мога да пропусна изпълнението на Николов или Манчева. Ти си зает добре, тогава до утре.

Най-важното за нея бе да не се обижда, че не е избрал да отиде с нея на театър, а нещо друго. Жана разбираше, че не трябва да се чувства излишна и да не реагира остро на реакцията му:

– Какво толкова намиращ интересно в това?

И Жана започна да си записва и разсъждава върху нещата, които бе открила и разбрала.

– Първо, не трябва да се тревожа. Съпругът ми не е малко дете, което може да падне и да се удари. Той е достатъчно голям да бъде надзираван и може сам да отговаря за постъпките си. Второ, той има нужда от време за себе си, когато иска да се занимава с нещо, което му е интересно и лично го интересува. За това не е нужно да скучае край мен и да ми говори непременно нещо приятно. Не трябва да го вкарвам в някакви граници. Така и аз хабя излишна енергия. Необходимо е искрено да споделям с него, с какво искам да се занимавам и да му давам свобода за любимите му занимания, ако нямам желание да участвам в тях. В противен случай ще се натрупват оплаквания, неприязън и негативни емоции, които ще преливат в поредния скандал.

Тя въздъхна дълбоко:

– Връзката ни помежду ни не трябва да бъде контролирана и манипулирана.  Така ще чувствам до себе си един силен и стабилен мъж.

Сега тя не бе напрегната и изнервена. Това бе индикатор, че е настъпила промяна и то в положителна посока.