Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.

Денят беше доста напрегнат и тя бе много уморена. Наля си в чашата малко чай и се отпусна във фотьойла.

Изведнъж телефона звъна и разкъса тишината. Тя недоволно протегна ръка към слушалката и напрегнато каза:

– Да.

– Ани, здравей!

Тя позна глас. Никак не искаше да говори с него, но се насили и каза:

– Здравей, Ник!

Отсреща се чуваше напрегнато дишане и доста притеснен глас:

– Луда ли си? Мама каза, че си щяла да ни дойдеш на гости. Не мошеш да го направиш, недей!

– Защо да не мога? Ще бъде много забавно. Много се зарадвах, когато тя ме покани. Така ще мога да си отговоря на някои въпроси.

– Какви въпроси? – напрежението в гласа му не беше изчезнало.

– Нима не се сещаш? Как може жена ти да е бременна, след като тя не те иска, скарани сте и нямате нищо общо в последно време? Да не би да си има любовник?

– Не разбира се.

– А, значи става въпрос за непорочно зачатие, невероятно.

– Стига, Ани, разбира се, че двамата…..аз и тя….понякога ние….сме се събирали заедни. Просто….

– Просто какво? – последва мълчание. Тя въздъхна тежко. – За това искам да дойда. Освен това много харесвам майка ти. Тя твърди. че по това време на годината при вас е много хубаво. Така че…..ще дойда. Извинявай, Ник, може и да ти е неприятно, но не ти ли е минавало през главата, че е възможно да стане подобно нещо, жена ти и любовница ти да се видат на едно място. За сега ти казвам чао.

И тя тръшна слушалката на телефона.

Ще ходи, нищо подобно. Болеше я толкова много, имаше чувството, че някой е хванал клещи, притискаше я силно и не ѝ дава да диша. Другата жена, неговата съпруга, щеше да роди бебе, а тя го махна. Тя още го обичаше, но бебето, което тя махна, което изтръгнаха от нея….. И защо, за да спаси този мъж и да запази люшкащия му се брак. Бебето, което я посещаваше в кошмарите със усмихнато личице,….. тя бе убила.

Беше бясна заради несправедливостта, заради собствената си наивност. Защо слушаше приказките му, защо толкова много му вярваше, как можа до толкова да му се довери?

Очевидно можеше. Искаше да му отмъсти, но знаеше, че не може. Не искаше да нарани тази жена, която нищо не знаеше за нея и се бореше да спаси брака си. Почувства се като натрапница, но тя беше виновна, не трябваше да му се хваща на въдицата, Друго нищо не ѝ оставаше освен да се покрие някъде, да замине на някъде, но дали щеше да забрави…..

Той седеше пред лекарят спокойно, без да очаква нещо хубаво от изследванията. Сивите му коси покриваха по-голяма част от бледото му лице.

– Значи е смъртоносно? – попита той лекарят.

– Ами …. – лекарят сведе поглед, чудейки се как да смекчи нещата. – Не бих го нарекъл смъртоносно.

– Но е нелечимо? –  настоя той.

– За съжаление е така, – повдигна безпомощно рамене лекарят.

– Какво може да се направи? – попита с очакване той.

– Има лекарства, разбира се, – започна предпазливо лекарят. – Те са добри. По този начин ще забавим напредването на заболяването, при това доста.

– Колко бързо ще се развие това заболяване? Колко време ми остава? – притеснено попита той

– Трудно ми е да ви кажа. При всеки пациент е различно.

– Кажете ми нещо ориентировачно.

– Може би ….пет години. Само, че това не е окончателно

– Вижте, нямам намерение да не казвам на никого, но искам да знам, колко време мога да го запазя в тайна?

– Не много дълго. Няколко седмици. Изненадан съм, че съпругата ви не е забелязала нищо.

– Тя си има предостатъчно грижи. А и аз от доста време съм доста несръчен и непохватен. Ако ми дадете рецепта за лекарствата….

– Мога да напиша писмо до домашния ви лекар и ще ги получите от здравната каса.

– Нищо не пишете. Не искам да се разчува. Ще ги плащам до тогава, докато разбера. че съпругата ми може да приеме новината.

„Смел човек, – помисли си лекарят, докато го наблюдаваше как излиза от стаята, – решил е да се справи съвсем сам, но няма как да скрие от съпругата си. Горкият човек. Краят му съвсем няма да е лек“.

Боряна ядеше на бюрото, когато Раданова я повика в кабинета си. Когато Боряна влезе, Раданова изстреля на един дъх:

– В края на годината напускам, ще се омъжа за Сашо банкера и ще се преместим да живеем във Варна.

Боряна се стъписа и не повярва на ушите си. Тя  погледна Раданова и едва успя да каже:

– Не можете да го направите! Ами кариерата ви …..

– Знам, Боби, знам, – каза Раданова и посегна към цигарите си. – Последния път, когато някой ми предложи брак, беше преди десет години и аз му отказах, защото прекалено много държах на кариерата си, а и трябваше да се преместя във Видин. Възможно е, тогава да не съм била достатъчно влюбена в него. Както и да е, не мога да рискувам още дест години. Сашо иска истинска съпруга, която да се грижи за него и дома му. Не ме гладай така, Боби, на тридесет и осем съм вече. Малко съм стара за бебета, за това трябва да внимавам. Не искам да свърша като някои жени издигнали се в работата си, но са останали самотни и огорчени, а компания единствено си намират по време на конференциите.

Боряна беше толкова шокирана, че бързо смотолеви:

– Честито!

След това отиде в стаята си и избухна в сълзи. Защо и тя самата не знаеше. Раданова беше пример в живота ѝ. Тя беше постигнала всичко, за което Боряна мечтаеше – успех, слава, пари, независимост, а сега се отказваше от всичко заради един мъж. За да бъде съпруга, затворена в дома си.

След това Боряна отиде отново при Раданова и каза:

– Извинявайте! Радвам се за вас! Вие сте постигнала всичко и крайно време е да проодължите по-нататък.

Раданова се засмя:

– Не, не съм постигнала всичко, но и това, което съм имала възможност да направи, съвсем не е малко.

Боряна се върна уплашена на бюрото си. Тъгуваше, защото беше изгубила своя пример в живота. Беше се заклела, че няма да позволи на мъж да я спре в кариерата ѝ. Но след като Раданова можеше……

Димитрина, съпругата на Тодор, беше известна със своята прямота, твърд характер и голяма привързаност към семейството. Като всяка умна жена тактично си затваряше очите за дребните авантюри и отклонения на мъжа си. Приемаше ги като мъжки прищевки за доказване на мъжественост.

Тя знаеше, че в крайна сметка блудния син ще се завърне. Връзките му бяха единични и мимолетни. В нито един от случайте нямаше причина за безпокойство. С насмешка наблюдаваше безкруполните атаки на жените, които търсеха някаква облага от него.

Но сега нещо ѝ подсказваше, че нещата с Росица бяха малко по-различни. Сремежът на малката беше малко по-целенасочен от амбициите на досегашните жени, които го преследваха. До сега Димитрина не бе забелязала реална заплаха за семейството си.

Росица демонстрираше буйни страсти, които не изгаряха, а се възпламеняваха отново. Зад амбициозната самонадеяност на малката, Димитрина усещаше маниера на мъжа си. Той подхранваше и насърчаваше ухажорките си, за да дразни жена си, Понякога той всичко правеше на инат, за да смаже гордостта ѝ

Димитрина вярваше, че пътя на всеки човек е предопределен  и че има видов ден.

Честите отсъствия на Тодор не я впечатляваха. Приемаше, че той иска да я изкара извън релсите. Тя свързваше сегашните му прояви с особеностите на възрастта и издигането му, както в йерархията, така и финасово.

Но в едно беше сигурна, че като се нащурее, пак ще се върне в семейството си.