Тя седна на леглото. Отлично знаеше, че е направил всичко според силите си, но трябваше да му обясни. А за това трябваше да събере много смелост. Не беше сигурна дали ще успее, да признае, че е слаба жена, която зависи от него.
– Вината не е твоя…., – започна тя. Всяка дума изговаряше бавно и мъчително. – Моя е. Напълно отчаяна съм, защото не успявам да се справя.
– С кое да се справиш?
– Да живея с тази мисъл. Толкова ми е …. трудно. – Очите й се напълниха със сълзи. – Усещам, че не съм това, което искаш. Не мога…..
– Винаги си била това, съм искал.
– Не е вярно, не бях. Ти искаше и нея. А сега ….. през всичкото време, докато сме заедно, докато се любим, мисля за нея. По-точно виждам ви двамата заедно. С какво те е привлякла? С какво те е спечелила? Какво се е досетила, че ти харесва, а аз дори не съм забелязала …..
– Мила, защо говориш така?
– Не, изслушай ме. Опитай се да ме разбереш. За това съм толкова ревнива и уплашена…. Наблюдавам се …… Просто не мога. – Сълзите й се стичаха по бузите и тя гневно ги изтри. – Трудно ми е. Всичко това е ужасно. Отчаяна съм, не мога да се понасям.
Той се протегна и нежно докосна лицето й.
– Разбирам те. И аз съм отчаян. Никога не съм желал друга жена, колкото теб. Онова, което се случи, беше бягство …. Няма да се преструвам, че това не беше единствената причина, – той й се усмихна. – Не съм най-добрия пример за съпруг, но имам чувството, че винаги ме оставаш на последно място. В емоционално отношение ти напълно ме пренебрегваш, за да се занимаваш с нещо друго. Може би съм прекалено взискателен и ти отнемам прекалено много време, но не мога да живея така. Ако някой ме постави на първо място, усещам се невероятен. Но това не бе достатъчно. Исках теб. Нямаш представа колко много те обичам….
– Наистина ли?
– Разбира се, че те обичам. Навярно се питаш, как тогава е възможно да съм ти изневерил. Случи се, защото не можех да имам теб, както едно време. Това не е извинение …. съжалявам за начин, по който постъпих… Обичам те и се нуждая от теб. Ти просто се отдръпна от живота ми.  Държеше се чудесно след всичко, което се случи. Допусна ме обратно при себе си и продължи да бъдеш добра съпруга, за която всички ми завиждаха, но аз изгубих сърцето ти.
– Не не си ме загубил. Просто се бях свила. Само така можех да се преборя с болката, като се преструвам на недосегаема пред всички. „Да той е имал флирт, но аз не съм от тези, които не могат да преживеят изневярата“.
– Признавам, че се справи много добре. Бях започнал да мисля: „След като тя се справя със всичко това, на нея не й пука за мен“.
Тя седеше без да откъсва очи от него.
– Аз съм кривнал, а ти си се отказала от куп други неща, – неспокойно продължаваше да разсъждава на глас. – Но сега поне знам какво да направя. Знам колко е било трудно всичко това за теб, но разбирам, че още ме обичаш.
Протегна ръце, обви нежно тялото й, а тя потъна занемяла в прегръдката му….. За първи път тя остави огорчението и гнева. Почувства се обичана и спокойна, а той й се усмихваше щастливо……

Финландски писател Й.Л. Рунеберг разказва за селянин, който имал слаба реколта. Съпругата му била недоволна, постоянно роптаела. Той я увещавал:
– Трябва да бъдеш търпелива, да се молиш и да продължиш да се трудиш.
И той продължил да работи усърдно в очакване на новата реколта.
На следващата година, отново нямало добра реколта. Жена му била огорчена, но селянинът продължил да работи, молил се още по-усърдно и се надявал Бог да промени нещата.
На третата година реколтата била много добра. Жената се радвала и уговаряла мъжа си да си почине и да се възползва от запасите.
– Не, – казал селянинът, – аз ще продължа да се трудя, защото съседът имаше лоша реколта и трябва да му помогна.
Светът би бил съвсем друг, ако добродетелта беше най-голямото ни желание. Човек трябва не само да вярвате и да мисли за Бога, но да бъде и добродетелен.
Добродетелността не е нищо друго освен проява на любов в различни форми.

Мъж погребвал съпругата си. На гроба стоял до свещеника, а по лицето му се стичали сълзи.

– Обичах я, – прошепнал той.

Свещеникът кимнал с глава.

– Искам да кажа….. наистина я обичах.

Мъжът рухнал.

– И веднъж почти й го казах.

Свещеникът го погледна тъжно и си помисли: „Нищо не ни тежи повече от нещата, които не сме казали“.

Съпруга с майка си приготвят празнична вечеря. Майката пита:
– Къде отиде твоя?
– За хляб, – отговаря разсеяно дъщерята.
Майката се усмихна и каза:
– Това е добре. Между другото си спомних един анекдот: „Под трамвая се подала глава и мъртвите устни прошепнали: „Нали разбирате…отидох просто за хляб.“
Дъщерята възмутено:
– Това шега ли е, мамо?
Мъжът никакъв го няма. Звъни телефона, съпругата веднага грабна слушалката.
– С вас говорят от полицията. Вие близка ли сте на И.Л. Иванов, роден през 1980., отишъл да купи хляб на трамвайната спирка?
Съпругата изпаднала в истерия. Майка й веднага взе слушалката от нея:
– Така си и знаех! А кога можем да вземем тялото? – попитала тя спокойно.
Гласът от слушалката казал:
– Може и сега, преди да го изпратят в отрезвителното.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“