Съдбата не била благосклонна към един човек. Веднъж той не издържал и попитал Бога за това.

– Очаквате прекрасна съдба, – му отговорил Той.

Човекът се зарадвал. Според него, сега оставало само да чака тази съдба.

Чакал човекът дълго време. Но съдбата не давала никакъв намек за съществуването си.

– Бог не може да ме излъже, – помислил си човека. – Може би изпитва моето търпение? Да ли съм заслужил своята съдба?

И продължил да чака, но нямало никакъв резултат. Той вече нищо не разбирал.

Чул за някакъв мъдрец, който всичко знаел за живота. И решил да иде при него, за да му разясни нещата.

Намерил мъдрецът в едно уединено място. Разказал му историята си.
– Бог каза, че те очаква прекрасна съдба? – попитал мъдрецът.

– Да, – потвърдил човекът.

– А ти какво направи, за да я срещнеш?

– Чаках и вярвах, че тя ще дойде.

– А не помисли ли, че тя те чака някъде? И то отдавна ….

– Не, – признал си човекът.

– Тогава иди и и помисли, – посъветвал го старецът – и не ми отнемай  напразно времето.

Когато човекът си тръгнал разстроен, старецът погледнал след него и въздъхнал:
– Нищо няма да измисли …Тези, които идват за съвет относно съдбата си, си я представят като подарък или успех в някаква игра. Но никога нищо не решават. А тя е изпитание, капризна дама. За да я постигнеш, трябва да преодолееш много неща, на първо място себе си. Да му обяснявам това, е просто загуба на време.

А през това време човекът вървял и си мислел: „Изглежда старецът вече е изумял. Къде ще търся съдбата си, като нищо не знам за нея?“

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Бащата на 21-годишно момиче от Уганда пребил дъщеря си, защото е станала християнка.

Намуси Байри е приела кръщение и не е криела, че е станала християнка.

Когато се прибрала в къщи, родителите ѝ вече знаели за това.

„Баща ми взе една дървена пръчка и започна да ме бие, когато влязох в къщата. Майка ми също щеше да ме бие. Бях спасен от главата на село. Тогава дошли някои съседи, които били християните, „- разказало момичето.

Родителите на Байри заявили, че те трябвало да да убият отстъпницата.

Свещеникът, който е кръстил девойката е казал, че тя цялата е била в кръв, когато по-късно отишли в дома ѝ.

Преговорите за съдбата на момичето продължили четири часа. В крайна сметка девойката  била взета в дома на главата на месния съвет, а родителите се отрекли от дъщеря си.

Около 85% от жителите на Уганда са християни, ислямът се практикува от 11% от населението. Мюсюлмани живеят предимно в източната част на страната. Конституция на Уганда предвижда свобода на религията, включително правото да променяш религиозните си вярвания.

Вероятно си мислите: „Могат ли няколко хора като мен, да изменят съдбата на целия народ?“

Тогава ще ви попитам: Можели човек обладан от демон, да промени съдбата на цяла нация към по-лошо? Разбира се, че може. Хитлер направи това в Германия, забравили ли сте това?

В такъв случай, ако силата на дявола, която действа чрез един човек може да промени съдбата на цял един народ към по-лошо, защо една група от хора, чрез която действа Божията сила, да не може да промени съдбата на цял един народ към по-добро?

Никой народ не е отишъл толкова далече, че Бог да не може да измени положението му. Израел е доказал това. Даже, когато евреите нямаха собствена държава дяволът не можа да ги унищожи. Бог пред неговите очи отново и отново ги издигаше.

В Писанието се казва: „Моят народ, които се наименува с Моето име….“. Бог не казва, че ще измени положението на нещата в страната, като използва целия народ. Той каза: „Моя народ …“.

Забележете, Той не каза: „Ако Моя народ събере достатъчно подписи или се постарае да победи на изборите…“ Той каза: „Молете се“.

Трябва да престанем да се опитваме да променим нещата със свои собствени сили.

Нашата работа е да се молим, да вярваме и да търсим лицето Му.

Започнете да Го търсите още днес.

Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.