Пепа и Боби посетиха свой приятел в болницата. Лесно влязоха при него, защото една услужлива медицинска сестра ги заведе точно при болния, но на връщане, щом излязоха от асансьора …

Не можеха да открият къде е входната врата. Като че ли нарочно, никой не видяха, скитайки се по полуосветените коридори.

Цялата болница бе като един голям лабиринт.

Най-накрая срещнаха един човек, на когото се оплакаха:

– Тук всички коридори изглеждат еднакви. Не знаем как да излезем навън.

Като видя объркването им, човекът поясни:

– Много лесно се отива до изхода, само трябва да следвате следните указания …

Той им посочи стрелките. Обясни коя на къде сочи и как да се ориентират.

Следвайки съветите на непознатия, Пепа и Боби най сетне стигнаха до входа и ги огря слънчева светлина.

Така и Исус покани обърканите и изгубени да Го последват от духовната си тъмнина:

– Аз съм светлината на света. Който Ме следва, никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

В Неговата светлина можем да видим препъни камъни, грях и слепи петна в себе си.

Ако Му позволим да махне тъмнината от нас, Той ще осияе със светлината Си сърцата ни.

Вместо да се лутаме в живота си, можем да потърсим Исус за насока и Той няма да закъснее да освети пътя ни.

Трима приятели все още неженени бяха развълнувани, че има християнско приложение за запознанства.

Когато го отвориха, се появи екран с надпис:

„Идете на църква и там ще намерите благочестива съпруга“.

– Това ли е всичко? – възкликна Павел.

– Смятах, че ще има тест и много въпроси, на които трябва да отговарям, – разочаровано отбеляза Михаил, – а след това да пресявам момичетата, с които уж съм „съвпадал“.

– Това приложение просто ми казва, че мога да намеря това, което търся просто като отида на църква, – засмя се Петър. – Изглежда удобно.

– Предполагам, че това има някакъв смисъл, – почеса се по главата Михаил.

– Нима е странно, – продължаваше да се хили Петър, – че на място, където редовно се събират морални и богобоязливи хора, ще ви даде най-добрия шанс да си намерите брачен партньор?

Павел изгледа приятелите си и каза:

– Човечеството непрекъснато прави нещата много по-сложни от необходимото, а отговорите на почти всички житейски въпроси могат да бъдат намерени чрез редовно посещение на църква.

– Все пак това е някакво решение, – въздъхна Михаил. – Може би точно това е, което ни трябва.

Петър се превиваше от смях и едва изрече:

– Представете си, че същите разработят друго приложение за даване на съвети за подобряване на живота. И когато го отворят ще видят следния надпис:“Всекидневно се молете и четете Библията си“!

– Защо не? – смръщи вежди Михаил. – Не виждам нищо смешно в това.

Борката наперено изричаше:

– Боря се с тревожност и депресия всекидневно. Не съм психолог или терапевт, но искам да споделя с вас няколко съвета за психичното здраве.

Всички останали наостриха уши.

Борис се потупа по гърдите и заяви:

– Горд съм, че всяко едно от тях е било щателно изпитано в собствения ми живот.

– Давай, стига си го усуквал, – викна Григор.

– Добре де, малко по-спокойно, – повдигна важно вежди Борис.

Приятелите му се сбутаха, но запазиха мълчание. Искаха да чуят какво ще им каже.

– Първо, – Борката присви един от пръстите на лявата си ръка, – Сравнявай себе си с другите. Това е страхотна стратегия. Ако имате проблем с психиката си, прекарайте първата част от деня като превъртате социалните медии, търсейки хора, които са успели. След това се запитайте: „Защо аз не съм такъв? Малко ли съм работил? Или имам някакъв дефект, който пречи?

– Този е луд за връзване, – прихна Стамен.

– Второ, – Борис присви следващия си пръст, – Стойте по-дълго време пред екрана. Това да се разхождаш сред природата , да караш колело е губи време. По-добре дишайте в затворено помещение, полузадушен, докато трептящите пиксели танцуват пред полузатворените ви очи.

– А стига бе, – нахвърли се върху него Атанас. – На кого ги разправяш тия?

Този път Борис не сви пръст, но се наведе малко напред предизвикателно и продължи:

– Представете си най-лошия сценарий. Попитайте се: „Кое е най-опустошителното или тъжно нещо, което може да ми се случи?“. След като си измислите най-лошия вариант, опитайте се да си го представите визуално. Например, как ще се почувстваш, когато се случи? Какво ще кажат другите? Колкото повече подробности отбележиш, толкова по-добре.

– Ти майтапиш ли се, – засмя се гръмко Кольо.

– Казах ви, че не съм експерт, – каза сериозно Борис. – Изпробвал съм старателно всяка от тези стратегии в собствения си живот, те все още не са донесли някаква полза.

– Ето това е, – плесна с ръце Никола.

– Но това е само, защото не съм ги направил както трябва, – възрази Борис. – Нищо не работи, ако не спазвате стриктно правилата.

Всички избухнаха в смях.

Строгото и сериозно лице на Борис се разчупи и той се присъедини с усмивка към останалите.

Петър преди да навърши определената възраст, за да вземе шофьорска книжка, се учеше да кара колата на баща си. Това обучение продължи почти три години.

Баща му бе с него през цялото време, докато шофираше. Даваше му съвети. Учеше го какво да прави в различни ситуации.

Майка му обикновено не се намесваше, защото от напрежение си гризеше ноктите и вместо да съветва кротко, тя крещеше.

Но дядо му надминаваше всички. Когато Петър караше неговата кола удряше я в различни предмети, тогава той му казваше:

– Давай, Петре. Ако трябва, ще купя друга кола, но не мога да възстановя внука си, ако го изгубя. Ти сега се учиш.

– Дядо, ти си страхотен, – възторжено възкликваше внукът.

Най-накрая Петър получи дългоочакваната шофьорска книжка.

– Тате, виж, – той с гордост показа документа.

– О, това е чудесно! Поздравявам те! Браво!

Тогава бащата даде ключовете на колата си на Петър и му каза:

– Сега ти отстъпвам колата за два часа. Ще караш съвсем сам.

– Сам? – Петър бе зашеметен. – Благодаря ти, татко!

Пулса на Петър се ускори, когато излезе на заден ход по алеята и потегли по пътя.

Докато пътуваше, ето какви мисли минаваха през главата му:

„Сега мога да карам със 120 км в час. Ех, ще полетя по магистралата. ….
Сега няма никой до мен, който да ми каже: „Недей!“

Петър не направи нито едно от тези луди неща. Даже върна колата здрава преди определения срок.

Защо?

Връзката с баща му и дядо му бе толкова силна, че той не можеше …., въпреки че имаше книжка и никой не го ограничаваше.

През периода на обучение се бе развило доверие и привързаност, която го караше да се сдържа.

Баща му след като му даде ключовете на колата, можеше да каже:

– Да не си посмял да караш над ограничението на скоростта. Ченгетата са навсякъде из града и ще те хванат. Момче, дори не си и помисляй да правиш глупости.

Но той не го направи.

Просто му даде ключовете, усмихна му се и каза:

– Ето вземи ги и се радвай се!

Каква прекрасна демонстрация на благодатта.

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.