Борко бе от хората, които започваха с ентусиазъм, но не довършваха докрай нещата.

Той много бързо се въодушевяваше, но после губеше интерес и зарязваше всичко.

Борко много обичаше да готви и след това сладко да си изяде приготвеното, но станеше ли въпрос за чистене след това казваше:

– Не обичам да мия всички тези мръсни съдове и прибори.

Или захващаше се с някаква идея, готов бързо да я осъществи, но свършваше три четвърти от работата и си казваше:

– Ще довърша по-късно.

Но изобщо не правеше това. Даже забравяше, че е работил над такава идея.

Баща му гледаше недовършените му работи и един ден му каза:

– Представи си, че Бог ти каже: „Обичам те. Избрал съм те. Искам да те преобразя в Моя образ, но малко Ми омръзна от теб. Захващам се с друг“.

– Как така? – свъси вежди Борко. – Той няма ли да довърши започнатото с мен?

Бащата продължи да описва нататък сцената:

– „Не, – ще каже Бог, – Захващам се с друг, който е по-интересен от теб“.

– Не, Той ще довърши работата си с мен, – категорично заяви Борко, – не може да ме зареже внезапно.

– Така е, – съгласи се бащата. – Бог не губи интереса си към нас. Той няма да ни изостави.

Борко само въздъхна

Бащата попита:

– Не си ли щастлив, че Бог ще завърши това, което е започнал в теб?“

Камбаните биеха. Коледари на групи обикаляха домовете.

Магазините бяха претъпкани от хора

– Пак са задръстили магазина за хранителни стоки? – мърмореше сърдит чичко, носещ две големи торби пълно с какво ли не.

– Е, Коледа е, – усмихна му се жена на средна възраст.

Едно младо момче бе спряло поглед на сцената с бебето в обора, намерила място в центъра на града, където бяха по-големите магазини и заведения.

То попита:

– Какво му е на бебето в яслите? Кое е то? Какво общо има раждането му с мен?

Един старец се приближи до младежа и започна да му разказва Рождественската история за раждането на Исус.

– Бог винаги е до нас и с нас, – добави старецът. – Ние може да Го забравим, но Бог никога няма да ни забрави. За това се нарече Емануил — Бог с нас!

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

На Петър за рождения ден му подариха маска, от онези, които се плъзгат по цялата глава.

Тази неделя той щеше да се изказва в салона на читалището. Темата му бе за слугуването.

Петър сложи маската. Този, който му я подари бе обещал, да му даде петдесет лева, ако я носи поне веднъж, когато говори пред хора.

Беше глупаво, но той реши да опита, какво ще стане.

В салона бяха повече възрастни хора. Тъй като темата ги бе заинтригувала, те с нетърпение чакаха оратора.

Петър застана на сцената и започна да говори:

– Когато слугуваме е важно да бъдем истински, автентични, хора с чисти сърца….. Обикновено имаме склонност, да казваме едно, а да имаме предвид друго. Ставаме дотолкова откровено лицемерни, че дори не го осъзнаваме.

Петър стоеше там и говореше ли говореше, но всичко сякаш се разпадаше преди да стигне до слушателите.

Той явно осъзнаваше това и го сподели с аудиторията. След което попита:

– Защо се случва така?

Петър махна маската си, усмихна се и продължи:

– Маската отмени всичко, което казах по темата. Така е със всеки от нас. Никой не може да бъде убедителен, докато носи маска…. Ето махнах я и всичко си дойде на мястото. Смешно е, когато носим буквално маска, тогава никой не би се заблудил. По-лесно е да носим невидими такива. С тях се представяте по фалшив начин пред хората ден след ден.

В залата настъпи мълчание.Всички разбраха смисъла на това, за което Петър говореше.

– Слугите, които са „чисти по сърце“, са свалили маските си. И Бог поставя специална благословия върху живота им, – заключи изказването си Петър.

Може се питате, дали е взел петдесетте лева. Дори не ги и потърси.

Но маската му помогна да разкрие лицемерието, което ние понякога демонстрираме, желаейки да се представим в по-добра светлина.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.