Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.

След лошото време настъпи затишие, но това не бе всичко.

– Пчелите ти се роят, – извика Жана, надничайки през прозореца.

– О, не, – завайка се Петко и се хвана за главата. – Това е най-лошата новина, която един пчелар иска да чуе.

Той изтича навън и видя как множество пчели излитаха от кошерите, поемаха към върха на високия бор и повече не се връщаха.

Повече от седмица времето бе лошо и Петко не можеше да разбере, че пчелите му ще се роят.

Тази сутрин пекна слънце, вятърът утихна и пчелите си тръгнаха.

Рояка бе нов и здрав, но сега пчелите се разделиха, за да започнат нов.

Като видя оклюмалото лице на Петър, Тодор го потупа по-рамото и каза:

– Не бъди строг към себе си, на всеки може да се случи това.

Тодор бе опитен пчелар. Какво ли не бе минало през главата му, за това напълно разбираше разочарованието на Петко.

Насърчението е необходим дар. Навсякъде около нас има хора, които се нуждаят от него.

Бог ще ни помогне чрез насърчение, да покажем любовта Му към околните.

Вера я откараха с линейка в болницата. Нямаше свободни легла. Настаниха я в една инвалидна количка и я закараха в голяма стая. Така тя стоя цял ден в очакване, някой да се погрижи за нея.

В стаята пристигна един едър мъж. Той бе целия в татуировки. На врата му имаше няколко верижки. Той бе дошъл при възрастната си майка.

Вера се почуства неудобно при вида на този мъж.

Късно следобед тя се оплака:

– Аз съм диабетика и не съм яла нищо от сутринта.

Мъжът с татуировките веднага скочи:

– Как са пропуснали това? Ще се обадя на сестрата, да ви донесе нещо за ядене.

Този мъж, който бе останал до възрастната си майка по-късно през същия ден се обърна към Вера:

– Май ви е студено. Ще ви донеса одеяло.

Донесе плътна завивка и я подпъхна около Вера в инвалидния стол.

Тя си помисли:

“ Този мъж имаше състрадателно и грижовно сърце, а аз го бях преценила по външния му вид“.

Този ден Вера научи ценен урок, да не преценява хората по това как изглеждат.

Ето този грубовато мъж се оказа състрадателен човек.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Калоян бе мек и мил човек. Поне така го познаваха хората и близките му около него, но един ден ….

Той си купи нов мотор.

Излезе рано сутринта с идеята да потегли с него. За нещастие машината не искаше да запали.

Калоян направи десетина опита и когато бе готов да се откаже, моторът оживя.

Той въздъхна с облекчение:

– Най-после …

Регулира газта и се приготви да тръгва, когато моторът отново млъкна.

Калоян направи нервно още няколко напразни опита, след което тръгна към дома си.

Извади ловната си пушка. Зареди я и се насочи към мълчаливата машина. Прицели се в нея и я надупчи.

Съпругата му го следеше стреснато от верандата. Тя хапеше устни и си гризеше ноктите на дясната си ръка от напрежение.

– Боже, какво прави той? – прошепна уплашено тя. – Като луд е. Изглежда, че не е на себе си….

Ето какво се криеше под тихата и спокойна външност на Калоян. Гняв, с който той не можеше да се справи сам.

Всичко, което започва с такава ярост и невъздържане, може да завърши със срам.