Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.

В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!