Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.

Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.

Тази седмица Върховният съд на Италия е постановил, че кражбата на храна не е незаконна, ако сте гладували и сте извършили престъпление, за да оцелеете.

Съдът стигнал до това решение след инцидент случил се през 2011 г., когато един бездомен човек на име Роман Остряков, платил за хляба в супермаркета, но откраднал малко количество сирене и колбаси.

През 2013 г. той е осъден на лишаване от свобода до шест месеца и глоба.

„Състояние на ответника и обстоятелствата, при които той е откраднал храната, доказват, че той е извършил престъплението, защото е бил гладен“ – се казва в изявление на представител на съда.

Решението било възприето нееднозначно.

Един италиански журналист написал, че решението показва, че „правото на оцеляване надделява над правото на собственост“.

Други хора твърдят, че това насърчава бездомните да крадат.

Както всички пенсионери Елена Петрова имаше пластмасова карта за теглене от банкомат.

Днес дъщеря ѝ имаше рожден ден и тя реши да изтегли пари, за да ѝ купи подарък. Речено сторено.

Отиде до най-близкият банкомат, извърши исканите операции и получи леко смачкана банкнота от 50 лева. Банкнотата предизвика леко съмнение у Елена и тя я разгледа внимателно, изглеждаше ѝ доста странно. Явно банкнотата бе фалшива.

Тя беше на 69 години, но за първи път ѝ се случваше такова нещо.

– Наистина ли тази банкнота е фалшива или така само ми се струва? – каза си възрастната жена.

Отиде до един от нововъведените автомати и си поръча храна и газирана напитка, но автоматът няколко пъти ѝ върна банкнотата.

Когато сподели с приятелката си Магдалена, която живееше в съседния вход, тя я посъветва:

– Иди до банката, на която е този банкомат и им кажи какво е станало. Или най-малкото им се обади по телефона. Трябва да го има на банкомата, нали при авария на него трябва да се звъни.

– Там няма да ми повярват и кой знае в какво могат да ме обвинят, – каза уплашено Елена.

– Иди в близкия супермаркет и пазарувай, като платиш с нея, – предложи Магдалена.

– Ако ме хванат с тази фалшива банкнота, ще изглеждам още по-подозрителна, – смръщи вежди Елена.

– Тогава иди в полицията, – вдигна ръце Магдалена.

– Ще почнат разпити, разследвания, …., а могат и да ме обвинят в нещо, въпреки напредналата възраст, – каза ужасена Елена.

Жената плачеше и не знаеше къде да отиде, защото се страхуваше, че няма да ѝ повярват, а може и да я съдят….

Тази история може и да не се е случила точно така, но ако в ръцете ви попадне фалшива банкнота и не можете да я върнете,  нито да я замените, как бихте постъпили?

Въпроса остава открит ….

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.