Миро живееше в столицата. До в къщи се прибираше с метро.

Случваше някой от пътуващите да заспи  и да го събудят на последната спирка. Какво да се прави хората са уморени в края на дена от работа.

Днес Миро седна в полупразен вагон. Срещу него седеше млад човек, прилично облечен, със затворени очи. Явно спеше. До него седна един едър мъж.

Композицията тръгна. Младежът по законите на физиката падна на съседа, но мъжът бе достатъчно великодушен и се отдръпна, така че младия човек легна изцяло на седалката.

Изведнъж между краката на младия човек потече струйка, първоначално силна, после постепенно намаля, а накрая изцяло спря.

Всичко това се разля във вагона.

– Как може да се напие до такава степен, че да не може да контролира пикочния си мехур? – изропта възрастен мъж.

Изведнъж вагонът спря и се оказа точно срещу спирката. Хората стояха и чакаха, да видят какво ще се случи по-нататък.

Миро усети неприятна миризма, която усещаше до края на пътуването. Но забеляза, че ароматът който се разнасяше във вагона е малко сладникав.

– Е, понапил се е малко, ясно, – констатира един дядка в работен комбинезон.

Изведнъж младежът скочи и изтръпна, когато видя какво е направил. Изтича до другия край на вагона със съвършенно сухи панталони.

В ръцете му се оказа празна бутилка “ London Pride“.

Дребно нещо, но оказа успокояващо въздействие на пътниците. Когато разбраха какво се е случило, всички се разсмяха.

Водопадите са най-невероятните и прекрасни явления в природата. Огромни потоци от вода падат от високо, разбиват се на струйки и приливат в слънчевите лъчи.

На фона на планините водопадите изглеждат двойно величествени и вълнуващи.

Детифос е водопад в Исландия. Той се смята за един от най-мощните в Европа.

Представете си, 200 кубически метра вода пада от височина 40 метра в пропаст, заобиколена от живописни скали и клисури.

Това наистина трябва да се види!

Водопадите са очарователно зрелище. Заради тях човек може да измине хиляди километри и да върви по стръмни планински пътеки.

В резултат на това се получава незабравимо преживяване.

Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.

Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.

 

Денят бе много горещ и водата в съдовете бързо свърши. Възрастните подвикнаха на малкия водоносец, който бе заспал на сянка:
– Момче, взимай стомните и отивай на извора. Водата свърши.
Момчето сънено потърка очите си и с нежелание се отправи към празните стомни. Очакваше го дълъг и изморителен път. Той знаеше, че на връщане тези глинени образования тежат като олово, сякаш бяха пълни не с вода, а с камъни. Това ставаше винаги така, защото  умората надделяваше и всяка тежест се струваше двойно по-голяма. Въпреки всичко взе стомните и тръгна.
На извора освежаващата влага на водата досъбуди заспалото детско сърчице. Някаква живителна сила се вля в него още с първите струйки вода.
Събра напълнените съдове и потегли обратно. От една стомна се процеждаше издайническа струйка вода и оставяше мокра  диря по земята. Когато  стигна  лагера, хората прекалено ожаднели се нахвърлиха върху стомните. Остана само една. В нея имаше много малко вода. Момчето бавно я надигна и изпразни съдържанието й.
В последните лъчи на залеза  водоносеца долови слаб шепот:
– Защо не ме остави? Аз съм счупена и почти цялата вода изтича от мен. За какво съм, ти? Хвърли ме на боклука.
Момчето наведе глава, погали стомната с напуканите си длани и промълви:
– Не ми даде сърце да го направя. Забелязах, че водата, която се стичаше от теб попадаше върху цветята и тревичките край пътя и те живаха. Ставаха по-свежи и красиви. Как да ги лиша от малкото влага, която получаваха? Ти си счупена, но не си безполезна, защото даваш живот на загубилите влагата си.