Котаракът се промъкна на борда в самолета и заспа под седалката.
Машината щеше да прелети разстоянието от Саудитска Арабия до Хонг Конг.
Когато пилотът пусна двигателите, рошавата топка под седалката трепна. Някакъв инстинкт за самосъхранение я изстреля навън.
Неразбирайки какво става, сърцето на котарака заби лудо, а очите му засвяткаха наоколо, търсейки къде да се мушне.
Страхът взе своето надмощие и животното загуби контрол.
Първото, което му се мярна пред очите беше седналия пилот. С неподозираща сила, изпълнен с ужас, котаракът се хвърли към него.
Ръце и козина за броени секунди потънаха в бързо движеща се топка.
След кратка борба с „нелегалния пътник“ пилотът отмени полета.
Членовете на екипажа дълго се опитваха да намерят размирника. Но безполезно!
Нашият бандит мълниеносно изчезна от мястото на престъплението.
Е, това не е първото посещение на борда от такива необикновени пътници. Как ли са се чувствали пътуващите от Кувейт за Кайро, когато по пътеката между седалките отровна кобра се движела, като у дома си?
След кратката схватка в пилотската кабина и безуспешен опит да бъде открит и хванат нарушителят, екипажът реши да смени самолета.
Закъснението обърка цялото разписание.

Човекът, който седи на пода, облечен в бяло е пастор. Той живее в Сирия.
Сутринта излязъл да проповядва Евангелието, а когато се върнал в къщи, същия ден, намерил децата си мъртви.
Четирите му деца били убити от екстремисти.
Попитали го:
– Ще престанете ли да проповядвате за Христос.
Той казал:
– Сега ще говоря още повече  за Господа, повече от всякога…. Ще продължа да проповядвам Христос и Неговото спасение.
Възхищавам се на силата на духа и вярата му.
Много пъти съм си мислила, какво бих направила, ако бях попаднала в подобна ситуация. Имаше време, когато се страхувах за децата си, но сега всичко съм оставила в ръцете на Господа.
Въпреки че страхът идва и ни спохождат съмнения, трябва да устоим с Божия помощ на предизвикателствата.
Нека по-често пребъдваме в молитва, защото тогава Господ отнема всичките ни страхове…..

Аз намерих това, което търсих през цялото време. Моето съкровище, моята перла, това е Христос. И всичко, което Господарят иска от мен се заключава в думите:
„Дейвид, Аз те обичам. Позволи ми да те осиновя. Аз вече подписах всички необходими документи чрез кръвта на Сина Си. Сега ти си сънаследник с Него на всичко, което имам.“
Аз все още съм в процес на продажба на всичко, което имам. Все още се уча да дам време на Отца, моите мисли, моята воля, моите планове. Но знам, че всичко това сменям за съкровището. Продавам всичко, за да купя жива вода, хляба на живота, млякото и меда на радостта и покоя. И всичко това върша без пари. Цената е моята любов, моето доверие и моята вяра в Неговото Слово.
Каква необичайна сделка! Аз давам своето мръсно, дрипаво самочувствие и добрите си дела. Свалям износените чехли на своите усилия, оставам назад безсънните си нощи, прекарани на улицата на съмненията и страха, а в замяна получавам осиновлението на Царя.
Дейвид  Уилкерсън

Това е нашият модерен свят. Харчат се милиарди, за да се рекламират какви ли не лекарства. Милиарди се харчат и за да се купуват. Дори не е нужно да страдаш от някаква конкретна болест, достатъчно е да имаш депресия или страх. Сякаш тъгата може да се излекува като настинката.

Депресията е нещо, което реално съществува, това е неудовлетвореност, повдигане на летвата над възможното, очакване на съкровища, за които не сме готови да работим усилено.

Познавам хора, които са нещастни заради килограмите си, плешивостта си, липсата на напредък в службата или неспособност да открият съвършения партньор в живота си.

За тези хора нещастието е нетърпимо състояние на нещата. Щом хапчетата обещават да помогнат, те веднага се гълтат. Но те не могат да променят основния проблем: да искаш това, което не можеш да имаш, да търсиш собствената си ценност в огледалото, да се затрупваш с работа и да се учудваш, защо си толкова подтиснат….

Така се случва, когато се трупат постижения и пари, печелят се награди без да се почива. Колкото по-дълго продължавате да живеете така, толкова по-празен се чувствате. Все едно да пълниш каца без дъно.

Всички онези милиграми хапчета, които се вземат, не могат да успокоят ума. Човек трябва здраво да хване кормилото на живота си и да повери ежедневните си дела в ръцете на Бога.

Една девойка от село пожела да отиде да живее в града. Въпреки сълзите и молбите на възрастната си майка да не я изоставя, тя напусна селото.
Неопитна и неподготвена за съблазните, и изкушенията на големия град, тя скоро падна и започна да слиза още, и още по-надолу, затъвайки в калта. Накрая се разочарова от „прелестите“ на градския живот и реши да се върне у дома.
Изпълнена със срам и страх тя пристигна в селото през нощта. Разтреперана от вълнение приближи вратата на родния си дом. Побутна я и тя се отвори, не беше затворена.
Майката се събуди и видя дъщеря си. Хвърли се на шията й с радостни сълзи. Прегърна я и я целуна.
– Майко, – каза момичето, вече успокоена, – защо не си заключила вратата, нощ е, опасно е?
– О, дъще, откакто ти тръгна, не заключвах изобщо. Исках като се върнеш свободно да влезеш  в дома си. Държах отворена вратата за теб.
Точно така постъпва и Бог, когато човек се отдалечи от него. Той оставя вратата отворена и зове хората:
– Ела те при Мен всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от мен, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си, защото моето иго е благо, и моето бреме е леко.
Ние трябва да отидем при Него, такива каквито сме. Той обещава да ни утеши, да ни даде мир и радост. Побързайте, Той ви чака!