Ако искате да узнаете как живечт паяците, елате в Ню Йорк
Често хора, особено жени и деца, се страхуват от паяци и не ги обичат.
Въпреки това, в Американския музей по естествена история в Ню Йорк предлага да се победи тази фобия, където всеки може да се срещне с представители на членестоноги малко по-близо.
Точно за това тук се отваря нова изложба „Живота на паяци!“
Кураторът на изложбата казва, че паяците просто са неразбрани.
Мнозина отиват със страх от паяците и е трудно да обяснят защо те се страхуват от тях. Да, паяците могат бързо да се движат в непосредствена близост до вас. Те са спринтьори, а не бегачи на дълги разстояние. Е, те са и малко по-космат.
Въпреки това, мнозина се страхуват от тези същества, които действително могат да бъдат вредни. Почти 100% от паяците не са в състояние да навреди на кожата на човека. Повечето от тях са толкова малки, че не могат да наранят кожата. Дори ако биха могли да я повредат, което е малко вероятно и да инжектират отрова, която имат почти всички паяци, то отровата няма абсолютно никакво влияние върху хората. Така че наистина, паяк не е страшен човек.
В изложбата са включени около 20 представители на паякообразните. Сред тях има и скорпиони и тарантули, които също принадлежат към този клас. Учените познават повече от 44 хиляди вида паяци. Въпреки това, те вярват, че това е само половината от всички видове паяци в света.
Следва да се отбележи, че паяците не са насекоми, а безгръбначни. Всички те, с изключение на само един вид са хищници. Кураторът на изложбата казва, че паяците се хранят с вредители, което е от голяма полза за хората.
Хората трябва да научат нещо. На първо място, че паяците са полезни, а не вредни. Те са много разнообразни, а ние знаем много малко за тях, въпреки факта, че са много често срещани и важни за нашата планета. В последно време паяците са се превърнали в обект на активна изследователска дейност.

Днес Симо се бе развихрил. Готов бе да доказва и най-невероятните неща. Не можеше да му се отрече нищо, беше ерудиран и знаеше какво говори. Обикнвено смачкваше опонентите си за броени минути.

Гледаше Владо закачливо и отново подхвана:

– По-сигурно е да си прасето на Ирод, отколкото негов син.

Владо добре познаваше историята, както древната, така и по-новата. Той разбираше на къде бие Симо, но искаше да чуе аргументите и тогава да отговори. Но нещо го караше да се  усъмни в казаното и за това  уклончиво каза:

– Не го проумявам това.

– Думата „син“ и „прасе“, както знаеш са сходни, – започна настъпателно Симо. – Освен това Ирод е изповядвал религията на евреите, за това никога не би убил прасе. Но в замяна на това не е изпитвал никакво неудобство, да елиминира член от семейството си, към когото е хранел подозрение.

– Разбирам, – каза спокойно Владо.

Симо се разпали още повече:

– По негова заповед била убита жена му и били умъртвени стотици евреи, в чиято лоялност се съмнявал.

Смеейки се на глас Симо продължи:

– Имам чувството, че не е смеел да затвори очи от страх, да не би някой да му грабне трон.

Това повече беше монолог, но Владо добре познаваше приятеля си. Той го обичаше и за това винаги му даваше предимство.

Те бяха добри приятели. И при всека от срещите си, единият научаваше нещо ново от другия, за това не търсеха първенство, а се ровеха в книгите и откриваха интересни неща.

През есента състоянието на Дора се влоши. Треската се засили и тя започна да отпада. Ники се опитваше да готви, да се грижи за сина им и да ходи на работа.

Веднъж Славка им дойде на гости, за да види Дора и  да ѝ предложи да се премести при нея на село. Там лекарят живеел на близо и много често ги посещавал. Е, Ники оставаше, защото ходеше на работа, но тя и детето можеха да заминат.

– Не искам да се разделям с Ники, – в очите на Дора проблесна страх от раздялата.

Когато Славка си тръгна, попита мъжа си, който я придружаваше:

– Защо според теб отказа?

– Това се нарича любов, въпреки че любовта не винаги е в твой интерес.

Славка го погледна изпитателно:

– Ти сигурно знаеш това по-добре.

Той беше оставил богатите си родители и се беше оженил за нея, бедното момиче, чийто родители едва свързваха двата края.

Месец по-късно, когато Славка и Дора бяха останали насаме, Дора сподели:

– Оказва се, че се иска повече сила и смелост, отколкото имам, но нищо не мога да направя. Лекарят забрани да се любим, но ние го правим. Ако не съм с него и не се грижа за дома, мога да го загубя.

С трезвия си селски реализъм Славка заключи:

– Може да е по-добре да го загубиш, иначе ще погубиш себе си.

След три седмици погребаха Дора.

Точната дата на създаването на картината не е известна. Смята се, че тя е завършена около 1647-1651 години. Предполага се, че Веласкес рисува „Венера с огледало“ по време на посещението си в Италия, тъй като Инквизицията в Испания е забранила да се рисува голо женското тяло. Така  под влиянието на целомъдреният испански мироглед се  смята, че Венера е различна от италианската „Венера“. Тя е разположена с гръб към зрителя.
„Венера с огледало“ е единственият оцелял образът на голото женско тяло от Веласкес. В края на XVIII век тази картина е висяла в двореца на херцогинята на Алба, която по-късно послужила за вдъхновение за нарисуването на „Голата маха“. След смъртта на херцогинята я купил Годой, през 1813 г. била пренесена в Йоркшир.
През 1906 г. картината е купена от фонда на националните колекции – The National Art Collections Fund за Лондонската Национална галерия.
Интересна и страшна е историята на картината на Веласкес „Венера с огледало“. Тя не била в състояние да намери свой постоянен собственик. Хората, които са я купували, веднага след придобиването ѝ се разорявали, а някои умирали в ръцете на изнасилвачи и убийци. Трябва да се отбележи, че дори и музеите със страх се отнасяли към тази известната картина и рядко я излагали публично.
През 1914 г. картината е била повредена, от нахвърлилата се върху нея с нож, суфражетка Мери Ричардсън, но била напълно възстановена и се завърнала в галерията, където е и до днес.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.