Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

През 1950 г. поради страх от биологична война със СССР, американски служители били принудени да проверят възможността от подобна атака.
Изпробвани били бактерии върху жителите на Сан Франциско.
В експеримента се използвал плавателен съд, който се намирал на няколко километра от Сан Франциско. На него поставили бактерии, известни като Serratia marcescens. Тези бактерии създават ярко червени колонии върху земята и лесно се забелязват в пробите от вода, което ги правело идеални за проследяване.
Изследователите са предполагали, че бактериите са напълно безопасни за човека, но се оказало, че предизвикват инфекции на дихателните и пикочнопроводните пътища. Лекарите на близкото крайбрежие наблюдавали рязкото увеличение на пневмонии и инфекции на пикочнопроводните пътища.
Стотици хиляди мирни жители били подложени на въздействието на потенциално смъртоносни бактерии.
Още по-лошо било това, че този експеримент бил напълно ненужен. Той можел да се проведе в някоя безлюдна местност и в по-малък мащаб.
Единственото, което доказал този експеримент е, че Сан Франциско е уязвим на такава биологична атака, при това подготвена от страна на собственото му правителство.

Ако искате да узнаете как живечт паяците, елате в Ню Йорк
Често хора, особено жени и деца, се страхуват от паяци и не ги обичат.
Въпреки това, в Американския музей по естествена история в Ню Йорк предлага да се победи тази фобия, където всеки може да се срещне с представители на членестоноги малко по-близо.
Точно за това тук се отваря нова изложба „Живота на паяци!“
Кураторът на изложбата казва, че паяците просто са неразбрани.
Мнозина отиват със страх от паяците и е трудно да обяснят защо те се страхуват от тях. Да, паяците могат бързо да се движат в непосредствена близост до вас. Те са спринтьори, а не бегачи на дълги разстояние. Е, те са и малко по-космат.
Въпреки това, мнозина се страхуват от тези същества, които действително могат да бъдат вредни. Почти 100% от паяците не са в състояние да навреди на кожата на човека. Повечето от тях са толкова малки, че не могат да наранят кожата. Дори ако биха могли да я повредат, което е малко вероятно и да инжектират отрова, която имат почти всички паяци, то отровата няма абсолютно никакво влияние върху хората. Така че наистина, паяк не е страшен човек.
В изложбата са включени около 20 представители на паякообразните. Сред тях има и скорпиони и тарантули, които също принадлежат към този клас. Учените познават повече от 44 хиляди вида паяци. Въпреки това, те вярват, че това е само половината от всички видове паяци в света.
Следва да се отбележи, че паяците не са насекоми, а безгръбначни. Всички те, с изключение на само един вид са хищници. Кураторът на изложбата казва, че паяците се хранят с вредители, което е от голяма полза за хората.
Хората трябва да научат нещо. На първо място, че паяците са полезни, а не вредни. Те са много разнообразни, а ние знаем много малко за тях, въпреки факта, че са много често срещани и важни за нашата планета. В последно време паяците са се превърнали в обект на активна изследователска дейност.

Днес Симо се бе развихрил. Готов бе да доказва и най-невероятните неща. Не можеше да му се отрече нищо, беше ерудиран и знаеше какво говори. Обикнвено смачкваше опонентите си за броени минути.

Гледаше Владо закачливо и отново подхвана:

– По-сигурно е да си прасето на Ирод, отколкото негов син.

Владо добре познаваше историята, както древната, така и по-новата. Той разбираше на къде бие Симо, но искаше да чуе аргументите и тогава да отговори. Но нещо го караше да се  усъмни в казаното и за това  уклончиво каза:

– Не го проумявам това.

– Думата „син“ и „прасе“, както знаеш са сходни, – започна настъпателно Симо. – Освен това Ирод е изповядвал религията на евреите, за това никога не би убил прасе. Но в замяна на това не е изпитвал никакво неудобство, да елиминира член от семейството си, към когото е хранел подозрение.

– Разбирам, – каза спокойно Владо.

Симо се разпали още повече:

– По негова заповед била убита жена му и били умъртвени стотици евреи, в чиято лоялност се съмнявал.

Смеейки се на глас Симо продължи:

– Имам чувството, че не е смеел да затвори очи от страх, да не би някой да му грабне трон.

Това повече беше монолог, но Владо добре познаваше приятеля си. Той го обичаше и за това винаги му даваше предимство.

Те бяха добри приятели. И при всека от срещите си, единият научаваше нещо ново от другия, за това не търсеха първенство, а се ровеха в книгите и откриваха интересни неща.