Петров дирижираше до деветдесетгодишна възраст. Куцукайки към подиума, все още успяваше да генерира зашеметяващи звуци, дори, когато бе слаб.

Направиха му операция и отстраниха от мозъка му тумор. Остана частично парализиран.

Но не се предаде и реши:

– Ще дирижирам седнал на стол.

И той успя да води оркестри, дори направи записи, които се смятат за едни от най-добрите.

Бе от диригентите, които имаха нещо повече от харизматичен външен вид. Притежаваше способност да вдъхновява другите с прозренията и любовта си към музиката.

Някои смятат, че като християни трябва да бъдем харизматични проводници, които са енергични, имат магнетична личност или изглеждат физически привлекателни.

Но Петров оказваше най-голямо влияние, когато бе слаб. Той осъзнаваше това и не веднъж твърдеше:

– „Когато съм слаб, тогава съм силен“.

Защото се разчиташе на „силата на Христос“, действаща чрез него.

Доверете се на Бога, а не на личния си опит. Черпете сила от Божия Дух и Му позволете да работи чрез вас

Петров изтърва обяда в стола и се насочи към близкия ресторант.

Там го обслужи сервитьор, който се държеше странно. Бе разсеян и три пъти трябваше да му повтори поръчката.

При сервирането младият мъж, се обърка нацяло. Извини се, но и след това нещата не потръгнаха в работата му.

– Явно този човек има тежък ден днес, – каза си Петров.

Той можеше да се оплаче от работата на келнера направо на собственика на ресторанта или нямаше да му даде изобщо дори малък бакшиш, но …

Петров постъпи по друг начин.

Почувства, че трябва да помогне на сервитьора. За това извади портфейла си и му даде двеста лева. С толкова разполагаше в момента.

Младият мъж се разплака:

– Току що спасихте колата ми.

Петров бе разбрал, че нещо повече измъчва сервитьора и той реши да му помогне.

Така се реши да посее време за този млад човек, чувствайки, че само двестате лева няма да свършат работа.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Валери седеше на стола и бе вперил поглед в една електрическа крушка, която лежеше на масата.

Баща му влезе в стаята и се засмя:

– Какво те привлича към тази електрическа крушка?

От опит той знаеше, че наглед обикновени предмети, караха сина му да разсъждава върху проблеми и злободневни перипетии.

Валери тихо каза:

– Той е обикновен и стъклен. Лежейки на масата е безполезен. Но ако се монтира в лампа, към която в включен източник за захранване, ще изпълни предназначението си.

– Да, – съгласи се бащата, – ще даде светлина, която е полезна особено вечер. Е, и?

– Нали човек е перлата на Сътворението? – попита Валери.

– Ние не сме създадени просто така, – каза бащата. – Имаме определена цел в живота.

– И ако целта бъде отхвърлена или пренебрегната, животът ни никога няма да бъде това, което е трябвало да бъде, – добави Валери.

Бащата изгледа изумен сина си. Той не за първи път го изненадваше с разсъжденията си, въпреки че бе едва на десет години.

– Ние сме като тази електрическа крушка, – продължи Валери. – За да не водим безсмислен и безполезен живот, трябва да се включим в плана на нашия Създател за нас. За целта е достатъчно да се включим към Източника на енергия, т.е. да имаме постоянна връзка с Него.

Валери погледна тържествуващо баща си и прибави:

– И тогава животът ни ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.