Изследователи от Красноярския Института по биофизика експериментално са доказали способността на гъбите да натрупват в себе си тежки метали.

Те отгледали гъбата кладница във вода съдържаща радиоактивни америций-241. След половин месец голяма част от разтворения метал преминал в гъбата и се свързал с клетъчните стени.

Въпреки че резултатите от експеримента показват, че кладниците наистина добре чистят водата от америций, в реалния живот, никой няма да почиства течни радиоактивни отпадъци с гъби.

Америций-241 е сребърен метал, силно токсичен. Той има периодът на полуразпад превишаващ 400 години. В по-малки количества се използва при производството на датчици димни датчици. Америций-241 се образува от разпада на плутоний-241.

В състояние на свръхфлуидност течността има нулев вискозитет и може да се премества, като игнорира силата на триене и гравитацията.

Най-добри данни на този феномен са наблюдавани при течния хелий, при температура близка до абсолютната нула.

Ако се постави такава течност в контейнер, осигурявайки микроскопичен слой на хелия по стените, той ще се изкачи по тях и ще изтече от края.

Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

Скулпторът самоук Ра Полет вече 25 години  всеки ден работи в пустините скали на Ню Мексико, където е издялал вълшебни дворци.

Той намира пещери от светъл пясък, които лесно се подават на длетото. Издълбава ги и ги разширява, създавайки система от свързани помежду си сводести зали.

Скулпторът покрива стените с изящна резба. Всяка пещера си има свой стил. Ра е направил всичко сам, негов верен помощник е кучето му.

На стените в пещерите, той е изрязал прозорци и слънцето през деня залива залите с ярката си светлина.

Своите тайнствени подземни дворци Ра нарича „девствени светилища“, в които човек остава насаме със себе си.

Докато работи, Ра е направил уютно място за себе си, където има всичко, което му е необходимо за живота.

Неотдавна за легендарният самотен художник е бил сниман филм „Копач на пещери“, който е номиниран с „Оскар“ за най-добър документален филм.

Един човек отишъл в наварския град Сан Мартин де Ункс. Там потърсил жената, която държала ключовете на красива старинна църква в романски стил.

Тя била така любезна, че се изкачила по стръмните и тесни стълби на храма и го отворила.

Тъмнината и тишината там развълнували човека. Той се оплакал на жената:

– Вън е обяд, а красивите стенописи на стените не могат да се видят.

– Те се виждат само на зазоряване, – казала тя. – Легендата разказва, че строителите на катедралата  са искали да ни внушат една важна истина. За да се изяви пред нас Господ в цялата Си слава, избира определен час за това.