В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Турист в Ерусалим попита един от молещите се старци на Стената на плача:

– Извинете, от колко време идвате тук да се молите?

– Вече 40 години, – вежливо отговори старецът.

– А за какво се молите? – попита туристът.

– Всяко утро се моля за мир в света, в следобедните часове за премахване на всички болести, а вечер – за чистотата на нашите души.

– И какво чувствате, когато идвате тук на Стената на плача да се молите?

– В последно време все повече ми се струва, че разговарям със стената ….

Рано сутринта директорът на една компания открил, че са го ограбили и извикал полиция.

–  Изглежда някой е извадил ключа за моя малък сейф в стената, – директора се оплака на детектив. – Но аз не мога да разбера как може да вземе ключа, когато той винаги стои на връзка у мен.

– А вие давали ли сте на някого тези ключове? – попитал детектива.

– Да. На двамата от работниците ми Джон и Тед, които докараха на моя камион товар, но после ми ги върнаха. Освен това, аз винаги затварям кабинета си и те никога не са били тук.

Когато Джин и Тед се появили на работа, детективът говорел със всеки от тях поотделно, като им казал едно и също нещо:

– Вчера сейфа на шефа ви е бил разбит. Вие знаете ли нещо за това?

Тед казал:

– Той заключва кабинета си. Понякога той ми дава връзката с ключове, но аз не съм разбил сейфа му.

А Джон казал:

– Какво говорите?!Смятате, че съм направил копие на ключа и съм влязъл в кабинета, снощи късно през нощта? Погледнете тази връзка. Аз дори не знам от кой ключ трябва да направя копие, за да отворя сейфа.

Детектива бил доволен, защото престъпника сам се е издал.

Сега е ваш ред. Как детективът е открил, кой е престъпника?

Отговор: Сейфът е отворен с ключ от връзката, но детективът  специално е казал на обвиняемите, че сейфът е бил разбит. Първият казал: „аз не съм разбил сейфа“, а вторият казал: „Аз дори не зная кой ключ да взема от връзката, за да отворя сейфа“.

В Нижни Новгород е преминал фестивал на уличното изкуство „място“, където много майстори са представили работите си. Някои от тях са отбелязани като истински шедьоври.

Първо място е заел портрета на руския писател Максим Горки направен от тиксо, който е дело на уличния художник от Перм Александр Жунев.

Своето творение майсторът е направил по оригинален начин. Той е използвал мрежа и шест вида тиксо. Стилът е наречен „пиксел-тиксо-арт“. Той прилича на пошиване с кръстчета.

Много е подходящ за града. Картината се получава двупланова. Отдалече се вижда образа, а отблизо ярка абстракция от квадрати. Тиксото не е скъп материал, както боите и идеално подхожда по ширина за най-често срещаните мрежи.

Жунев е известен със своите оригинални работи. През 2009 г. е създал портрет на Сергей Есенин висок повече от 12 метра с площ 160 м² върху изоставен строеж  в Перм.

Но известност художникът е придобил след представянето на работата му „Гагарин. Разпятие“ на Денят на космонавтиката 12 април 2015 г.
На рисунката е изобразен първия космонавт Юри Гагарин разпънат на кръст.

На следващия ден творението било изпилено по заповед на заместник кмета на Перм, а съдът осъдил художника да плати глоба от 1000 рубли, с обвинение, че е увредил външния вид на сградата.

Инцидента с унищожението на това произведение предизвикал много бурна дискусия в обществото.

През 2016 г. Александър Жунев е създал от есенни кленови листа на стената на древна къща в Перм портрета на лидера на руска рок група Юрий Шевчук.