Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.

Това петно на ризата много дразнеше Занко.

Беше го прекарал пет или шест пъти през пералнята, вече и самият той не помнеше, но нямаше резултат.

Използва различни препарати, дори препоръчаните за най-упоритите петна, но …

Петното бе станало част от тъканта.

Занко гледаше безпомощно петното и започна да разсъждава на глас:

– Така е и в нашето общество. Търсим удоволствия. Всичко ни е позволено. …. Важното е да се чувстваме добре.

Той разроши косата си с длан и продължи монолога си:

– Вината е анатема. Бягаме от нея. Давим я в алкохол. Говорим за нея с терапевт и обвиняваме някой друг за стореното. Подтискаме я чрез умствена гимнастика, но не можем да се отървем от нея.

Занко спря насред стаята и се замисли.

– За разлика от това петно на ризата има нещо, което може да „измие” греха и вината ми пред Бог. И това е кръвта на Исус Христос.

Занко се усмихна:

– За това Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се включва, когато грехът се задейства. Тогава …. отиваме при Господа и всичко се очиства …. И все пак не мога да гледам това петно на ризата.

Евелина и Станислава спяха заедно в едно огромно легло. Когато легнеха в него направо се изгубваха под завивките.

Тази вечер двете момичета бяха много шумни и весели. Тичаха, подскачаха, бяха неукротими.

Когато ги сложиха да спят, те продължаваха да бъбрят и да се смеят.

Баща им се ядоса много. Влезе в стаята при тях и кресна:

– Млъквайте и заспивайте веднага. Като квачки сте, когато снасят яйца. Дигате шум чак до небето.

– Но тя продължава да говори, – запротестира Евелина.

Станислава за да се защити бързо отговори:

– Това е, защото тя продължава да ме слуша.

Така си е, ако не те слушат, ще продължиш ли да говориш?!

Когато копнеем да чуем Бог, покорството ни помага да се фокусираме върху Него.

Успокояваме мислите си и се вслушваме, но само след като започнем да се молим и четем Писанието.

Чрез молитва и Словото можем да спрем и да обърнем внимание на Бога.

Бъдете сигурни, че тогава Той ще ви говори.

Бог може да ни каже толкова много неща чрез молитва, Слово, обстоятелства и общение с другите.

Помолете Го:

– Господи, продължавай да ми говориш, докато се науча да слушам и да Ти отговарям подобаващо.