По време на една антирелигиозна кампания внимателно проверявали всички помещения и отстранявали иконите в Московския художествен театър.

Актьорите, трябва да отбележим, са склонни към мистицизъм, по-скоро са суеверни, отколкото религиозни.

Из целия театър се разнесъл слух, че една от възрастните актриси Л. Коренева категорично отказва да даде иконата на Св. Николай от своята гримьорна.

Когато актьорът Борис Ливанов чул това казал:

– Напразно се занимават с нея, старицата никога няма да я даде.

– Но защо?

– Иконата ѝ има автограф от самия светец.

Трябва да се отбележи, че Св. Николай, Мирликийски чудотворец е живял през III век.

Децата не винаги разбират грижа на възрастни, но често ни подтикват към приятни мисли.

Един ден Наталия каза на баба си:

– Бабо, челото ти е осеяно с дълбоки и големи бръчки. От къде са се появили там?

– Във всяка една от тях е скрит един спомен: тъжен или весел, плашещ или вдъхновяващ,….- въздъхна старицата.

– Надявам се повечето да са били приятни? – усмихна се подкупващо Наталия.

– Например, една от тях се е появила, когато се запознах с дядо ти. Друга, когато се роди любимата ми внучка – и бабата нежно се усмихна на малкото момиченце до себе си.

Всяко събитие в живота ни не минава безследно, то остава своите щрихи върху лицето ни. Много е трудно да се разбере, какви спомени пазят тези мили бръчки …..

Ушила една старица на мъжа си одеяло. Така се получило, че то излязло късо и всяка нощ на мъжа му мръзнели краката.

Решила старицата да поправи нещата.

Отрязала от горната част на одеялото и го пришила отдолу. След това се замислила и отново извършила същата операция още веднъж, а след това дала одеялото на мъжа си.

– Аз удължих одеялото с две парчета.

Старецът нищо не казал. Какво може да каже, щом одеялото е било два пъти удължено?

Но краката му все още замръзвали …..

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….