Семейство Пенчеви скоро закупиха новия си дом, но радостта им бе помрачена от това, което завариха там.

Новото им жилище бе заето от пет крави, които са го обитавали около месец.

В къщата цареше пълен безпорядък. Кравешките лайна доминираха навсякъде.

– От къде са се взели тези животни в дома ни? – попита новият собственик.

Загадката разреши съседът:

– Имаше буря. Изчезнаха ми пет крави. Къде ли не ги търсих, но никога не бих се сетил, че са се скрили във вашия дом, страхувайки се от лошото време.

– Сега какво да правим? – попита новата собственичка. – Всичко е в хаос. А да знаете само как са подредили стаите, в които са били толкова дълго време!

Мартин, единственият син в семейство Пенчеви, направо попита:

– Вместо да чистим тези мръсотии, не е ли по-добре да си купим нова къща?

Всички се засмяха, колкото и комична да изглеждаше ситуацията.

Съседите помогнаха на новодошлите да почистят и оправят поразиите в дома.

А човекът, чийто бяха кравите, помогна с труд и средства да се възстанови къщата.

Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.

Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.