Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.

Пред входа на една болница стои интелигентен мъж с протегната напред ръка. На гърдите му е окачена табелка: „Помогнете за операция“.

Една жена го приближи и му каза:

– Как не ви е срам! В тази болница всички операции са безплатни.

Мъжът въздъхна дълбоко:

– Зная това. Аз съм хирург.

Дамян се бореше с един грях, който бе станал нещо обичайно за него. Той поиска подкрепа и съвет от един по-възрастен вярващ, който му каза:

– Ако наистина си християнин няма да ти е трудно да контролираш пороците в сърцето си.

Дамян искаше да му изкрещи: „Това не ми върши работа, а и не е вярно“, но си замълча. Все пак този човек бе по-възрастен от него…

„Ние сме християни, – каза си Дамян, – защото сме осъзнали, че сме грешни и имаме нужда от Божието водителство. Тогава какво следва от това?“

Той се помоли:

– Господи, прости ми този грях…помогни ми….

Но продължаваше да се чувства виновен.

На следващата неделя пасторът в църквата проповядваше за Божията безкрайна благодат.

– Греховете ще ни съпътстват постоянно, – каза той, – но ние трябва да ги признаем пред Бога и да продължим напред“.

Тези думи ободриха Дамян. Те бяха наистина верни, но вината и срамът не го оставиха.

Веднъж един много близък приятел на Дамян, след като го изслуша и разбра проблемът му, каза:

– Бог е вятър в гърба ти, а не дъжд в лицето ти. Господ не ни връща назад, за да ни натяква нашите грехове, а ни води напред. Ако приемем Неговата прошка и продължим напред, ще видим новия живот, който Той ни е обещал.

Изведнъж Дамян осъзна:

– Бог е простил греховете, сега е мой ред да си простя сам на себе си. Нима аз съм по-голям от Бога, че не мога да направя това?

Николета работеше тежка работа. Тя трябваше да издържа четирите си деца. Имаше ли почивен ден, за да забрави мъката и теглото си, се напиваше.

Към децата си беше много строга. Когато не изпълняваха задълженията си, не правеха това , което им бе поръчала или вдигаха много шум, тя ги наказваше с един кожен колан. С него си служеше доста умело.

Всичко това я доведе неправилни и грешни решения. Върза се за приятел наркоман. Изолира се от семейството си. Започна да употребява алкохол и наркотици, които в крайна сметка доведоха до нейната смърт,

Синът ѝ Пламен следвайки примера ѝ, вземаше също недобри решения, които го вкараха в капана на срама и вината,

Избра алкохола и наркотиците пред всяко друго развитие. Изолира се и започна да страни от хората. Крадеше безсрамно, за него това бе „отърваване на хората от ненужното им по домовете“.

Бе поробен от страстите, влеченията и пороците си, които го доведоха в затвора. Там той копнееше за свобода.

Някой му бе дал Библия. Първоначално дори не ѝ обърна внимание. Мислеше от страниците да си свива цигари или понякога листовете ѝ да му послужат в тоалетната.

Един ден бе много депресиран. Стигнал бе до такова състояние, че искаше да сложи край на живота си, стига да намереше с какво да го направи.

Разрови леглото и вещите си. Бутна Библията и тя падна за земята разтворена. Пламен бе готов да я срита, но вместо това се зачете в нея.

Прочете за смъртта на Исус на кръста. И изведнъж разбра, че Бог иска да го отърве от грешните му решение.

Последните думи на Спасителят:  „Свърши се“ за него означаваха, че той вече е свободен от греха и неговите последствия – вина, срам, тревоги …..

– Ако истински повярвам в Него, – каза си Пламен, – ще бъда свободен от болката и лошите навици, които не ми позволяват, да бъда такъв, какъвто Бог ме е създал.

В него бе започнала промяна, която нямаше да спре до тук.

Само в Христос сме свободни от срама и вината.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……