Камината гореше. Дървата пращяха в огъня. Младена седеше във фотьойла.

– Когато погледна назад в края на годината, – каза си тя, – има много неща върху, които да размишлявам за себе си и за света. Някои неща ме изненадаха. Понякога бях обезкуражена ….

Младена добави едно дърво в огъна и продължи със разсъжденията си на глас:

– Сега съм изправена пред началото на още една година. Засипват ме куп въпроси. Много бих искала да зная какво ми предстои, но …

Тя си спомни думите на баща си:

– Бог има цел за живота ти, Мади. Той е вложил вечността в сърцето ти.

Като малка тя питаше нетърпеливо:

– Какво ще се случи следващата година?

Баща ѝ се усмихваше и казваше:

– Никой не може да разбере делата, които Бог върши, от началото до края. Не знаем какво ще се случи по-нататък, но Бог знае. За това можем да му се доверим.

От спомените очите ѝ се насълзиха. Баща ѝ отдавна не бе между живите на земята, но това, което я бе учил, тя помнеше добре.

Младена коленичи, прибра ръце пред гърдите си и тихо се помоли:

– Отче, поверявам предстоящата година на Теб. Доверявам Ти се и вярвам, че ще направиш всичко за мое добро. В името на Исус, амин.

Без значение с какво ще се сблъскате през следващата година, можете ли да се доверите на Господа?

Не забравяйте, Той е обещал да се грижи за всеки от нас, който е повярвал в Него и ще съдейства винаги за наше добро.

Бащата на Денчо бе непредсказуем. Той често биеше и насилваше всички в семейството.

Майката на Денчо бе жестоко малтретирана от баща му.

Тези картини Денчо носеше в зряла възраст.

Той израстна с убеждението:

– Аз трябва да бъда силен, да остана безчувствен, за да оцелея.

Вътрешно копнееше за нещо повече. Искаше някой да му разкрие, кой всъщност е той.

Миналите спомени му причиняваха болка, а тя се отразяваше на взаимоотношенията му с другите хора.

Денчо се питаше:

– Достатъчен ли съм или просто ми е писано да повторя това, от което съм произлязъл?

Животът на Денчо можеше да повтори второто, но не стана така.

Бог, Който не използваше силата Си, за да контролира, а да защитава, го срещна.

Това бе Бащата, Който не го напусна, не го нарани и не го изостави. Изцели го и осинови.

Можеше да имаш баща, но той не те е научил да бъдеш истински мъж.

Възможно е да носиш болка от баща, който те е напуснал или никога не те е обичал така, както ти е било необходимо.

Но твоята история не свършва до тук.

Ти си избран и желан. Не си краят на прекъсната кръвна линия. Ти все още си Негов син.

Това бе опустошителен пожар. Причината бе неизправност в електрическото табло.

Лиляна оплакваше трофеите на сина си и му обещаваше:

– Дани, ще ги възстановим.

Но синът оставаше учудващо равнодушен:

– Ако трофеите са най-важните моменти в живота ми, тогава не си струва да живея занапред, – каза той. – Защо да губя време и усилия да си върна миналото? За мен е по-добре да се съсредоточим върху изграждането на бъдещето си?

А баща му добави:

– Има неща и дори хора, които ще трябва да изоставим, ако искаме да продължим напред. Всеки и всичко, което те държи в капана на миналото ограбва бъдещето ти, което Бог иска за теб.

– Така е, – съгласи се Дани, – не можеш да следваш Господа в бъдещето, ако държиш на миналото си.

Бащата се усмихна:

– Твоето минало ще бъде твое бъдеще, докато не събереш смелостта да създадеш ново.

– Смелост? – Дани тръсна глава, неразбирайки баща си.

– По-добре вземи всеки спомен, който продължава да те наранява, цялата болка, цялото съжаление, цялата горчивина и разочарование, извади всички моменти на предателство и всеки провал от сърцето си и ги хвърли в огъня.

– Това ми прилича повече на разрушение,- повдигна вежди Дани.

– Не точно, – кимна с глава бащата, – например не трябва да изгаряш релационните мостове и не действай според стратегията на изгорената земя. Просто бъди сигурен, че правиш правилното нещо по правилния начин. Цени миналото, но живей в настоящето и за бъдещето.

– Пътуване към най-доброто бъдеще…, – Дани въздъхна.

А баща му продължи:

– Това пътуване минава през пещта. Огънят едновременно изковава това, което трябва да станем, и ни освобождава да живеем живота, за който сме създадени.

Градината бе задушена от плевели. Изобщо не се различаваше, къде бяха цветята и къде зеленчуците.

Градинарят я гледаше озадачено:

– Не мога да си представя как се е случило това! Не знам как плевелите са могли да пораснат толкова много точно под носа ми.

– Това се е случило поради небрежното ти отношение, – извика жена му. – Пренебрегването на градината е липса на старание.

Единственият начин да предпазите „градината“ си от плевелите, които дяволът иска да посее в нея, е да бдите за състоянието ѝ, като вложите цялата си грижа, предпазливост и внимание.

Не чакайте някой друг да се грижи за сърцето ви вместо вас.

Това е вашето сърце!

Не оправдавайте негативното си отношение към хората, като казвате, че са се отнесли с вас несправедливо.

Дори ако наистина са ви навредили, не позволявайте на гнилото чувство на негодувание да отрови душата ви.

Забравете за това!

В противен случай негодуванието ще расте, докато горчивите спомени не ви изядат отвътре.

Негодуванието няма да изчезне, докато обвинявате другите за горчивината, която се е настанила във вас.

Ако искате да преодолеете от това чувство и да се освободите от плена на негативните емоции, започнете с поемането на отговорност за собственото си сърце.

Ние носим отговорност за това как реагираме на несправедливостта към нас.

Никога не забравяй това: Вие сте епископът на сърцето си и сте единствените, които решават какво ще бъде в него и какво не.

Ще простиш и ще забравиш или ще подхраниш горчивината и ще ѝ позволиш да расте?

Изборът е твой!

За Милен бе болезнено да гледа как баща му си губи паметта.

Деменцията бе жестока. Тя отнемаше всички спомени на хората, докато не остане нито един.

Една нощ Милен дълго и неспокойно се въртя в леглото, докато заспа.

И сънува сън.

В ръцете си държеше малък сандък със съкровища.

– Всички спомени на баща ти са съхранени тук, – чу в съня си глас. – Сега ги пазя, но един ден ще му ги върна.

Милен се събуди.

Той бе сигурен, че Бог го беше утешил за баща му чрез този сън.

През следващите години, болният не знаеше кой е Милен, но младият мъж си казваше:

– Татко, болестта ти е временна. Тъй като си Божие дете, един ден ще бъдеш възстановен завинаги.

Заради Бог и Неговите обещания можем да изберем да не падаме духом.

Дори когато страдаме, можем да живеем всеки ден с вяра, разчитайки на силата Му да ни обнови.