Бог често ни отдръпва настрани, лишава ни от активност и желае нещо да научим, преди да продължим служението си.

В древността витязите, избягвайки врага си, ако забележели, че коня им се нуждае от подковаване, отбивали се за няколко минути при ковач.

Витязът чувал копитата на настигащите го врагове, но чакал коня му да бъде приведен в ред.

След това бързо скачал на седлото, когато враговете му вече се намирали на няколко ярда и хуквал като вихрушка, знаейки, че спирането му е помогнало да се измъкне от тях.

Така и Бог ни кара да спрем и да се приведем в ред, преди да започнем следващия етап на нашия път.

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

В древни времена войн бягайки от своите врагове забелязал, че конят му трябвало да се подкове.
Желанието да се предпази го тласкало стремглаво напред, но разумът му го напътствал да спре, да потърси ковач, който да му подкове коня.
Въпреки че той чувал звука на копитата на конете, който бързо го настигали, той търпеливо изчакал да подковат коня му и да го приведат в ред.
След това бързо скочил. Враговете му били вече на близо. Той вихрено се понесал напред знаейки, че спирането ще му помогне, да се отърве от преследвачите.
Така и Бог често ни кара да се спрем и да се приведем в ред, преди да започнем следващия етап от предстоящите ни дейности.

Японски инженери са открили още едно решение против хъркането. За целата те са сложили във възглавница с вид на бяла мечка устройство, което помага на спящ човек да измени положението си, ако започне да хърка.
Принципа на действие е много прост. Анализирайки височината на къркане, измерена с помощта на вграден микрофон, лапата на мечката се задвижва. Тя гъделичка главата на спящия и го кара да промени положението си. Това продължава до тогава, докато къркането на престане.
Успоредно с това роботът следи за нивото на кислород в кръвта. Така той помага да се предотврати синдрома на сънна апнея – внезапно спиране на дишането по време на сън.

Навътре в горат, край нашия град има паметник. Достъпа до него е винаги свободен и обикновенно там ходят с коли. Към мястото има хубав асфалтов път.
Минавах от там и реших да се отбия до паметника. На 30 метра след завоя забелязах полицейска кола. Приближих и те ме спряха. Поискаха документите ми. След като разгледа шофьорската ми книжка единият от двамата полицаи ме попита:
– Не знаете ли, че пътя към паметника за превозни средства е затворен?
Изненадах се.Това не е обикновена горска пътека, а широк асфалтов път. През зимата тук често се провеждат състезания със шейни. Коли тук се изкачват ежегодно. Обясних на полицая съвсем спокойно:
– От толкова време живея в града, но такова нещо не съм чула.
Изплаших се. Ами ако ми вземат книжката, а и глобите не са малки. Излязох от колата и гледам. На 50 метра  виси знак, прикрепен на стълб, на който свети лампа. Приближих към знака , за да го видя по-добре. И какво да видя. В центъра на знака се виждаха очертанията на цифра за ограничение на скоростта до 20 км/ч. Само, че самата цифра е изтрита, но четвъртинката на нулата и малкият силует на двойката е добре различим. Това отдалече не се вижда, освен това е и вечер. Казах на полицая:
– Тук явно се виждат цифри.
А той ми отговаря:
– Навярно хулигани са ги надраскали.
Обясних му:
– Това е невъзможно. Цифрите са стандартно изписани, а след това е правен опит да се изтрият.
След малко скалъпи другата версия:
– Други служители са сложили този знак тук. Навярно преди е служил за ограничение на скоростта.
Бях чувала за недобросъвестни полицаи, но това надхвърли очакванията ми. В крайна сметка минах в настъпление:
– Това не е знак за спиране на движението, а за ограничаване на скоростта.
В резултат на това служителят ми даде документите и недружелюбно ме предупреди:
– Следващия път ако те хвана, ще има глоба!
Попитах:
– На какво основание?
Така и не дочаках отговора му. Разбрал, че плана му няма да проработи, полицая тръгна надолу. Странно и до края не разбрах, какво бе предназначението на този знак, но явно полицаите искаха да се възползват по някакъв начин от него.