Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.

Смехът е универсален инструмент срещу всички трудности в живота. И едновременно с това е отличен инструмент за тренировка на мозъка.

Смехът снижава в кръвта нивото на кортизола – хормона на стреса, който негативно влияе на паметта.

В същото време той спомага за изработване на допамина, който е отговорен за мотивацията.

Такава комбинация прави процесът на умствена активност приятен  и го превръща в резултатно занимание.

Главното е да не се прекалява. Преглеждането на весели картинки в интернет трябва да подготви вашия мозък за работа, а не да я замени.

Изследванията на учени върху поведението на хората с помощта на най-новите методи, включително създадените на компютъра „модели на смеха“ показали, че при смях от лицевите мускули се излъчват особени импулси, които благотворно влияят на нервната система и работата на мозъка, снемат напрежението.

Даже, когато не ви е весело и вие правите фалшива усмивка, механизмът работи и на душата ѝ става по-леко.

Според учените, смехът е изработен от хората „социален рефлекс“.

Когато виждат смеещ се или усмихващ се човек, другите хора добиват добро настроение.

Обяд. Всички са край масата.

Дъщерята пита майка си:

– Мамо, каква книга искате да купите?

Майката изгледа неразбиращо дъщеря си:

– За какво става дума? – попита я тя.

– Вие през цялото време говорите: „Ту хиляда за книжката отделихме, ту две….“

Всички на масата избухнаха в смях.

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.