Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.

Смехът е универсален инструмент срещу всички трудности в живота. И едновременно с това е отличен инструмент за тренировка на мозъка.

Смехът снижава в кръвта нивото на кортизола – хормона на стреса, който негативно влияе на паметта.

В същото време той спомага за изработване на допамина, който е отговорен за мотивацията.

Такава комбинация прави процесът на умствена активност приятен  и го превръща в резултатно занимание.

Главното е да не се прекалява. Преглеждането на весели картинки в интернет трябва да подготви вашия мозък за работа, а не да я замени.

Изследванията на учени върху поведението на хората с помощта на най-новите методи, включително създадените на компютъра „модели на смеха“ показали, че при смях от лицевите мускули се излъчват особени импулси, които благотворно влияят на нервната система и работата на мозъка, снемат напрежението.

Даже, когато не ви е весело и вие правите фалшива усмивка, механизмът работи и на душата ѝ става по-леко.

Според учените, смехът е изработен от хората „социален рефлекс“.

Когато виждат смеещ се или усмихващ се човек, другите хора добиват добро настроение.