Дори и да сме уверени в истиността на една или друга позиция, ние отстъпваме от нея, страхувайки се от неприятни последици. Ако положението е благоприятно за нас, ние ще го отстояваме. Но при най-малкия риск, свързан със защита на убежденията ни, които ние смятаме за правилни, предпочитаме да се отдръпнем.
Това изобщо не прилича на поведението на първите християни! По цялата Римска империя те дръзновенно са провъзгласявали Евангелието пред връждебности, преследвания, презрение и даже смърт.
Може би ти няма да се сблъскате с рисковете на първите християни или гоненията и мъченията на последователи на Христос на някои места в днешно време, но не ставайте малодушни и не се предавайте на страха.
Помнете: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“

Няколко месеца след терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001, психиатри отбелязали, че продължавали да идват хората, които живеели на хиляди километри от мястото на трагичните събития, защото не могли да спя добре, буквално страхът ги парализирал. Ние живеем в свят, в който цари страх, тревога и безпокойство.
Как да преодолеем страха? След като Исус умря, учениците му трепереха от страх, криейки се зад заключени врати и изтощени от съмнение и отчаяние. Но изведнъж се появи пред тях живият Господ, с думи, които разпръснаха всички страхове: „Мир вам!“
Страхът се преодолява чрез вяра в живия Господ.
Отговор на страховете в обществото лежи в общата ни вяра в живия Господ. Отговор на национални и международни конфликти, и страховете е в познаването на Този, Който живее до вечни векове. Ние не се покланят на един мъртъв Христос. Ние се покланяме на възкръсналия Христос, който разруши силата на греха, смъртта и ада. От какво ще се боим тогава?

Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

На сайта Change.org фенове на писателя Тери Прачет са публикували петиция с искане смъртта да върне любимия им автор. Въпреки несериозността на петицията, тя вече е подписана вече от над 11 хиляди потребители на Интернет.
Тери Прачет почина на 12 март 2015 г. на 66 години.
През 2007 г. авторът е бил диагностициран с болестта на Алцхаймер, и след известно време, той е намекнал, че ще  свърши със себе си, когато загуби връзка с реалността.
Въпреки това е починал в дома си между близките си.
Независимо от влошеното си здравословно състояние, Прачет до последния си ден не се е откъсвал от работата си. Продиктувал е нова книга на помощника си.