Той може да редуцира всички симптоми, асоцирани с болестта на пътуването, например морската, като замаяност, повдигане и избиване на студена пот.

Доказано е, че джинджифилът е изключително полезен в редуциране на симптомите на гадене по време на бременост, дори и при най-тежката форма, изискваща хоспитализация.

Джинджифилът има антивъзпалителен ефект. Съдържа много съединения, наречени генгероли, които облекчават страдащите от остеоартрит и ревматичен артрит.

Предпазва от колоректален рак и рак на яйчниците. Гингеролите, основните компоненти на джинджифила, които са причина за отчетливия му вкус, ограничават растежа на колоректалните ракови клетки, а също и ги убиват, като предизвикат смъртта и асимилацията им.

Джинджифилът подобрява реакцията на имунната система. Загрява през студеното време, но може да предизвика и целебно потене, по време на настинки и грипове.

Немски учени са установили, че при потенето се получава защита от някои микроорганизми, включително срещу E.coli, Stahhylococcus aureus – често срещано кожно заболяване и Candida albicans.

Първоначално джинджифилът се е използвал предимно в медицината.

Пресният джинджифил има остър парлив вкус с аромат на лимон. В изсушен и стрит прах на вид се използва в кулинарията като подправка.

Резенчета пресе джинджифил се използват за направата на чай и като добавки в супи и сосове.  В източната кухня се приготвя по всички познати техноологии на печене, варене и пържене.

В Азия коенът се настъргва, накисва се във вода и с него се подправят ястия или пък се запържва.

Много е разпространен в сладкарството под формата на сладки и бомбони. Участва във всяко къри. В Англия и САЩ от джинджифилов екстракт се приготвя бира. В Германия са известни джинджифиловите курабийки и сладкиши, а в Китай го захаросват.

Пресният джинджифил трябва да се съхранява в хладилник в хартиена торбичка. Така се запазва за около три седмици.

Изсушеният джинджифил се съхранява в стъклен съд с капак на сухо, хладно и тъмно място. Може да се остави и в хладилника, където ще запази аромата си за една година.

Според заключенията на учените, публикувани в списанието на Clinical Psychiatry, повечето хора, приемащи антидепресанти могат да не бъде депресирани изобщо.
Учените са установили, че над две трети (69%) от хората, приемащи антидепресанти не отговарят на критериите за голямо депресивно разстройство, известно като клинична депресия.
Антидепресантите се предписват и за други психични разстройства. Но изследователите са открили, че 38 процента от тези, които приемат тези лекарства, не отговарят на критериите за обсесивно-компулсивно разстройство, паническо или тревожно разстройство и социална фобия.
Експерт по психични заболяване Howard Forman казва: „Ние всички имаме моменти на стрес, тъга или периоди на съмнение в себе си, но те не ни прави психично болни“.
Официално се препоръчва клиничната депресия да се диагностицира, ако човек има пет или повече симптоми на депресия за две седмици, в по-голямата част от деня или почти всеки ден.
Симптомите включват потиснато настроение; загуба на интерес или удоволствие от дейности; намаляване или увеличаване на теглото или промени в апетита; Безсъние или увеличава желанието за сън. Други симптоми: безпокойство или поведенческо инхибиране; умора или загуба на енергия; чувство за малоценност или прекомерна вина; затруднения при вземането на решения, или затруднена концентрация, мисли за смърт или самоубийство.
Данните също така показват, че най-често се предписват антидепресанти в Исландия, Канада, Дания, Швеция и Португалия, най-слабо в Чили и Южна Корея.

Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.

Дори и да сме уверени в истиността на една или друга позиция, ние отстъпваме от нея, страхувайки се от неприятни последици. Ако положението е благоприятно за нас, ние ще го отстояваме. Но при най-малкия риск, свързан със защита на убежденията ни, които ние смятаме за правилни, предпочитаме да се отдръпнем.
Това изобщо не прилича на поведението на първите християни! По цялата Римска империя те дръзновенно са провъзгласявали Евангелието пред връждебности, преследвания, презрение и даже смърт.
Може би ти няма да се сблъскате с рисковете на първите християни или гоненията и мъченията на последователи на Христос на някои места в днешно време, но не ставайте малодушни и не се предавайте на страха.
Помнете: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“