Загубите , понесени от глобалната икономика, се дължат на разходите за здравеопазването и намаляване на общата производителност.

Това се случва в богатите страни, но с развитие на бедните страни, този проблем ще стане и техен.

Изследванията също показват, че заседнал начин на живот увеличава риска от диабет, рак и сърдечни заболявания. Този начин на живот ежегодно довежда пет милиона човека до смърт.

За да се компенсират вредите от заседналия начин на живот, трябва поне един час човек да посвети на физическа активност, като ходене, каране на колело, …

Важно е да се увеличи физическата активност.

При тези, които имат заседнал начин на живот има по-голям риск за заболяване, отколкото при тези, които седят много по-малко от осем часа и много малко правят някакви упражнения.

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

Как ни виждат децата? Радостни и доволни от този живот?

Ето ние се събуждаме сутрин и виждаме цялата трагедия на този света. Детето ни гледат, а ние му казваме:

– Ох, що за живот е това….. хайде ставай , миличък, време е да вървим.

Това е все едно да казваш:

– Дойде време да разбереш, че много трудно се живее в този свят! Ще страдаш, като мен.

Тогава детето би си помислило:

– Къде искат да ме вмъкнат, що за живот е това?

Ние сме християни. Но интересното е, че се наричаме Божии чада, но нямаме радост, дори нямаме такава радост, която имат невярващите.

Кога ще се научим да се радваме? След смъртта ли?

Тази небесна радост трябва да се прояви  в нашия живот тук, на земята, когато общуваме с близки и роднини, и укрепваме любовта си един към друг.

Обладаните не случайно обитават в погребални пещери. Подчинението на тъмните сили е път към духовна смърт.

За това изгонването на бесове от двама нещастни гадаринци означавало не само изцеление на конкретни хора и дори не и силата Божия над силите на тъмнината. Това е още един преобраз на предстоящата победа на Христос над смъртта.

В страха си местните жители са потресени от обстоятелствата, съпътстващи изгонването на бесовете. Би било твърде лесно да се види само недоволството от смъртта на свинете, което довежда до вреда на имущество.

Жителите на гадаринската земя, усещат, че Този, Който стои пред тях е способен да измени целия им живот. Но те не искат това, привичният им живот е толкова ясен.

Така често и ние, негодувайки срещу станалото зло, не искаме да забележим колко сме сраснали с него, така че ако някой се опитва да ни избави от него, то на нас ще ни стане неприятно.

Но ако направим избора си в полза на Христос, трябва да бъдем готови да приемем това, което Той ни дава. Даже ако в резултат на това се лишим от нещо, което наподобява на стадо свине.