В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Денят беше слънчев и предразполагаше към екскурзии и излети.  И Елена реши да се разходи с децата си. Винаги се чувстваха добре сред природата.

Тръгнаха с колата и скоро стигнаха планината. От подножието нагоре продължиха пеша. Изведнъж Деси извика:

– Мамо, виж колко е еластично това растение!

– Интересното е, че расте между камъчетата по пътя, – изумено се вгледа в него Поля.

– А, това е еленов мъх, – поясни Елена.

– Но това повече прилича на лишей, а не на мъх, – вдигна учудено вежди Деси,.

– Да, наистина не е мъх, а лишей, – обясни Елена, – само така го наричат. Нали си спомняте какво е лишей?

– Гъба и водорасло, които растат заедно във взаимна връзка, – изстреля бързо Поля. – И двата организма се възползват един от друг.

– Нито гъбичките, нито водораслите могат да оцелеят сами, – допълни Деси, – но заедно образуват издръжливи растения, които могат да живеят в някои планински райони до 4500 години.

– Тъй като растението може да издържи на суша и ниски температури, то е един от малкото източници на храна за карибу, северните елени, през продължителната зима, – обясни Елена.

– Може би от там носи и името си еленов, – предположи Поля, – но неправилно са го нарекли мъх.

– Знаете ли, –  засмя се Елена, – връзката между гъбите и водораслите ми напомнят за нашите човешки взаимоотношения. Обикновено ние разчитаме един на друг.  А за да растем и процъфтяваме, това ни е много необходимо.

– Как казваше там Павел …..? – опита се да си спомни Поля. – Трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“, да си прощаваме един на друг и да живеем в света “като членове на едно тяло”.

– Не винаги е лесно да се живее с мир в семействата си или с приятелите си, – тъжно констатира Деси.

– Но когато Духът ни дава възможност да покажем смирение, прошка и любов в нашите взаимоотношения с другите, всичко това сочи към Христос и носи слава на Бога, – усмихна се окуражаващо Елена.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.