Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.

Вчера Доньо намери близо до железопътната линия, пес. Животното лежеше в локва кръв. Доньо в никакъв случай не желаеше да го остави така и потърси кола, за да го откара до ветеринарната клиника.

– Но как да го занеса до шосето, – каза си Доньо, – та той тежи повече от 20 кг.

Младежът свали колана си, подложи го под кучето, за да може да го поддържа по време на ходене. Така двамата изминаха почти два километра.

– Как се е оказало това куче в това състояние? – попита Младен, когато товареше животното, за да го закара на ветеринара.

– Попаднал е в ловджийски капан, – каза Доньо, – който е уловил лапата му. И животното е решило да се освободи. Първоначално е от гризнало само долната част на лапата, но когато разбрало, че това няма да му помогне отгризвал лапата  още по-високо, съвсем близо до тялото.

– Интересна е историята на това куче, – заклати глава Младен. – В затруднено положение, в тежък момент, то не се е отказало, да се бори за живота си.

Във ветеринарната клиника направиха операция на кучето. Наложи се да му премахнат цялата лапа, чак до лопатката.

– Виж го, – радваше му се Ана, – вече сам се храни и пие вода. Дори се опитва да се изправя, за да се движи. Какъв е добър и ласкав.

– Навярно преди е бил домашен любимец, – предположи Доньо.

Сега нашият космат герой, макар и без една лапа има нов дом и грижовни стопани.

Понякога не разпознават таланта у човека и хората го пренебрегват и отхвърлят. Такива случаи има много.

Известният Маскани веднъж признал със смях:

– Между другото, аз съм един истински неудачник. Още никого не са гонели от три консерватории за абсолютна бездарност в музиката ….

12 годишният Конър Принц живее във Великобритания и страдал от разтройство, което го принуждава да спи в продължение на седмици. В света този синдром е поразил 1000 души.

Проблемът бил забелязан, когато Конър бил на девет години. Тогава той заспал и родителите му не могли да го събудят цяла седмица. Следващия път детето заспало през ноември през 2012 г., а се събудило през януари.

По време на съня си Конър се изправял за няколко минути, за да се облекчи и яде, но през това време той бил объркан и неадекватен. Когато сънят отстъпел, той живеел като обикновено дете, с изключителен апетит.

До сега Конър не бил срещал Рождество, поради дълбокия си сън, но тази година на 25 декември, той се събудил и бодърствал достатъчно дълго, за да поиграе на шах. Родителите му били „на седмото небе“.

Синдромът на Клайн-Левин не се лекува. Родителите се надяват, че болестта ще премине сама. Известни са няколко случая, когато болестта е изчезнала спонтанно след 40 години.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.