В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.

Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някой човек като велик доктор.

В същия ден Бренгъл записал в дневника си:

„Ако се окажа голям в очите им, то Господ чрез Неговата благост ми помага да видя, че без Него аз съм нищо и ми помага пред самия себе си да остана малък. Той ме използва, но аз съм толкова доволен от това, че ме използва, но не съм аз този, който върши работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без ръцете на човека тя нищо не би могла да направи. Дърварят е направил брадвата, наточил я е и след тоя я използвал. В момента, в който той хвърли брадвата, тя става безполезно желязо. О, никога не трябва да забравям за това“.

Известен с истинското си благочестие, Бренгъл често попадал под жестоки критики. Той не се оправдавал, а казвал:

– Благодаря ви от цялото си сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Бихте ли се помолили за мен, приятелю?

Суровите и резки нападки предизвиквали в него размисъл за духовния му живот:

– Благодаря ви за критиката в моя живот. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам чрез молитва дали сърцето ми е в пълна зависимост от Исус Христос, а това ме води до желаното от мен общение с Него.

Готовността да признаеш възможността за погрешна преценка и да се подчиниш на присъдата на другите, без да намаляваш влиянието си като християнин и Божий служител, издига Господа.

Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверие.

Истинското смирение не забелязва своите заслуги и не изтъква своите изключителни духовни качества. Лицето на Моисей е сияело, но самия Моисей не виждал и не забелязвал това сияние.

Облечен в смирение, Бог се яви като Човек. Хора облечени в смирение се уподобяват на Него.

Когато тъщата на Владимир Басов дошла в Москва, той веднага се заел с настаняването и регистрирането ѝ.

В тези години това било доста сложно, но всички познавали артиста Басов и били готови винаги да се срещнат с него.

Разказва се, че артистът поразил служител от администрацията не със своята известност, а със нещо съвсем различно.

Добил право да се срещне с един от началниците отговарящ за регистрациите, Басов казал:

– Спешно трябва да регистрирам човек в Москва.

– Кого искате да регистрирате? – попитал служителят.

– Тъщата.

– Леле …. добре, – изненадал се началникът. – толкова години работя тук, но за първи път виждам човек, който моли да бъде регистрирана тъща му в дома му. В такъв случай, не мога да ви откажа.

И служителят подписал всички необходими документи.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.