Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.

Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.