В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.

 – Няма Бог. Няма вечност. Направете си земния живот приятен, удобен и радостен. Няма друг живот.

Погледнете към тези, които изричат това.

Какво са постигнали? Осигуриха ли се против катастрофите? Запазиха ли се от болести? Смъртта отминава ли ги?

Някой ще каже:

– Да, но те ядат, пият, отдават се на плътските си удоволствия, имат много пари и хубави апартаменти.

Не е лошо да чуем мнението на италианския революционер Гарибалди:

„Да се роди, да яде, да пие и накрая да умре, това може и насекомото“.

Явно е че материалният живот не само, че не задоволява, но принизява човек до нивото на насекомо.

Навярно и вие сте чували, че някои твърдят:

– Отвъд гроба няма нищо.

Чуйте ме добре. Преди Колумб всички са твърдели, че отвъд океана няма нищо, а само една страшна бездна, в която моряците пропадат, ако се доближат много до нея.

Но Колумб доказва, че зад океана има друга земя.

Словото ни говори, че отвъд гроба има вечен мир.

Човек без надежда във вечния живот прилича на осъден на смърт затворник, който всеки ден очаква да се приведе в изпълнение присъдата му.

Приемете вечния живот. Така ще получите пълна прошка, заличаване на греховете, изобилно изливане на Святия Дух и Божията любов в сърцата си.

 Когато направихте Исус Христос Господ на своя живот, то веднага сте получили привилегията, да влизате по всяко време в тронната зала на Бога. Помислете добре за това.

Вие трябва смело да пристъпите към Бога, „за да придобием милост, и да намерим благодат, която да помага благовременно“.

Библията много точно говори за това, но много хора се държат така, все едно не вярват в това. Те не влизат в тронната зала смело, а стоят пред нея и викат с надежда, че Бог ще ги чуе.

Дълго и аз правех така. Молех се и умолявах, бомбардирайки небесните порти.

Веднъж дочух глас:

– Какво правиш?

– Бомбардирам небесата с молитвите си.

– Не си ли се замисляла колко голям е Моя град? И когато стоиш пред портите ти си много далече от тронната Ми зала. Осен това вратата не е заключена просто влез и ела.

След това осъзнах в какво глупаво подражание съм изказвала чути молитви и си спомних, че Словото казва: „Ела с дръзновение към престола“. И от тогава вече смело пристъпвам.

Имате ли нужда да получите нещо от Бога днес? Не си губете времето напразно, застанали пред портите на небето. Заради Исус, имате право да отидете директно в тронната зала на Бога. Така че продължавайте. За вас винаги е отворена вратата.

Литургията беше започнала. Петър прочете откъс от Посланието на апостол Павел към галатяните, където се казва „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон“. Гласът му звучеше силно и отчетливо.

Когато го слушаше една възрастна жена се разплака. Това се хареса много на Петър.

След това имаше благодарствен молебен, а по-късно и панахида.

Едва тогава Петър напусна храма. Напрегнатият неделен ден приключи за него.

Дойде автобусът. Петър попритисна хората, разбута ги и успя да се качи първи. Огледа се за място и си избра едно до прозореца. Щеше да пътува около половин час. Петър се бе облегнал и притвори очи. Той бе доволен, че е изпълнил дълга си за този деня.

Петър не забеляза, че една стара жена едва крепяща се на бастуна си, стоеше на едно от стъпалата до вратата, притисната от хората.

Когато автобусът пристигна до спирката му, Петър леко се протегна и бързо слезе.

Старицата едва се държеше на краката си и не можа да слезе, но той мина край нея, без да ѝ обърне внимание. Добре, че други хора се намесиха и ѝ помогнаха.

Петър се прибра в къщи и се зае със своите си работи. Включи компютъра си и започна да общува с много приятели по Интернет. Хората споделяха проблемите си, грижите,  … а Петър се стараеше духовно да ги напътства и поучава.

Баща му дойде при него и го помоли:

– Синко, намажи ми ръката с йод, порязах се като помагах на майка ти да чисти рибата.

– Помоли нея, – каза Петър, – тя по-добре от мен ще се справи с това.

Притича и малката му сестра:

– Помогни ми да реша тази задачата.

Петър смръщи вежди:

– Не виждаш ли, че съм зает със сериозни дела? Учи се още от сега, да мислиш със собствената си глава.

Приятел позвъни на Петър:

– В болницата съм, лежа и няма какво да правя по цял ден ….

– Добре, добре, – недоволно измърмори Петър. – Моли се! Оздравявай бързо!

Майка му дойде за нещо, но Петър махна с ръка:

– После, сега ме остави намира.

Но това „после“ се проточваше по цяла седмица, защото той беше вечно заангажиран с нещо „важно“.

Дойде време за новата неделна служба.

Петър покани близките си:

– Елате с мен днес на богослужението в храма.

Те му отговориха:

– Не днес, някой друг път може….

А сестра му направо заяви:

– Не ме занимавай с това, искам да си почина, главата ми цяла седмица е била натоварена със задачи и какви ли не уроци.

Петър вдигна рамене и тръгна сам за храма.

Там той прочете друг откъс, в който се говореше каква трябва да бъде евангелската любов.

Красиво и силно чете. Съжаляваше, че близките му останаха у дома и сега не бяха на литургията за да чуят това послание.

Старата жена, която миналия път се разплака, сега не реагира на прочетеното.

Тогава Петър я изгледа, подозрително огледа и празните места в храма и си помисли:

„Днес четох много по-хубаво от миналия път. Толкова много се старах. Защо хората не приемат Словото?“