Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ  или сродни занаяти, например като хлебари и симитчии. Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой „първомайстор“, нещо като председател на еснафа, негов помощник и еснафски съвет от 3–4 членове. Първомайсторът ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци.  Изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа. Имал право да наказва. Например, да затваря дюкяна за няколко дни или да наложи глоби в полза на църквата. Той контролирал общата каса и т.н.
Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори, най-често на угощение, давал от калфата-кандидат.  Там първомайсторът му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският ,т.е. на оръжепроизводителите, месарският, бакалският, кожарският и пр

Сливен е бил прочут център на оръжейното производството. Непосредствено след 1821 г. поради надигащият се бунт тюфекчийството е било силно ограничено. В този занаят са се изявявали най-добрите оръжейни майстори на епохата.
Сливенските тюфекчии били задължени да дават на турското правителството по 500 пушки годишно.
Според турски документ от 1827 г., когато икономиката на Сливен е била отново в разцвет се съобщава, че „Високата порта изисква месечно по 500 цеви или годишно по 6000“
Тази цифра е била възприехме поради погромите около Заверата. Времето, когато гърци, румънци и българи са решили да отхвърлят турското господство по техните земи.
Невероятна е била сръчността на тези наши занаятчии. Френско съобщение от 1834 г. говори дори за производството на 12 000 кремъклии пушки.

В Сливен се говори, че преди Освобождението българските хайдути и революционери са били обесвани на известното дърво Стария бряст.
Но това е неточно.
За масова бесилка на поборниците е служела една круша с много разперени клони. Съществува автентична снимка на това дърво с обяснителен надпис, направена през 1888 година.
Тя се е намирала някъде около входа на сегашната сграда на съвета.
На Стария бряст е имало обесени, както и на почти всички дървета по улиците, само през Освободителната война, при отстъплението на турската армия след погрома на Сюлейман паша.